гласът е кожа / която позволява да четеш душата_разговор с Мирослава Кацарова

разговор с Мирослава Кацарова въпроси от_Антония Кесерджиева_Кореспондент

 г л а с ъ т е мисловна стълба, по която или намираш, или търсиш образите като перспектива.
гласът е кожа, която позволява да четеш душата като действащо лице по дългите коридори на тишината. пътуване в годишни времена без оценка за време и място е той. гласът. покълва от любов, за да каже нещо на света и следва зеницата в своя корен, за да й разкаже шанса си да бъде жив.

беше много отдавна … бързаме, почти закъснели / сграда в центъра на града / обществена среда / в търсене на конферентна зала, отваряме врата след врата и изведнъж зад едната – женски силует, в гръб, диктуващ свят, плътността на кадифе, разливащо мекотата си в чаша състояние, ритмуван късен следобед, репетиция в джаз / смутено затваряме и бегом продължаваме да отваряме и затваряме вратите наред / този глас рзпознах след години в ‘ Конюшните на царя ‘ в две поредни лета.
тогава не знаех името й.

днес я обичам,
и я наричам
Мира.

• 

• 

• 

__________

М и р о с л а в а К а ц а р о в а и вокалният джаз / топлата идея Дезафинадо в радио Джаз ФМ е найна авторска концепция да запознава, среща, провокира хора и теми от светованата джаз сцена. Мира инициира фестивалното джаз случване на превърналия се вече в очаквано, традиционно за града на тепетата, родният за нея Пловдив, есенно джаз събитие – Пловдив Jazz Fest.

тя е джаз артистка в смисъла на д у х а и с л у ч в а н е т о , в кореспондирането между гласа и тишината, между ума и начините на духовно виждане.

вече съм й казвала – ‘ трябва да разказваш на повече хора за музиката и изпълнителите, за музикантите и инструментите…светът се случва по друг начин с думите ти, Мира…“

днес я поканихме в стаите на Кореспондент – такива, каквито са очертани от погледа и оценката ни, подобно въображаемите пространства в ‘ Догвил ‘, а разговорът ни по естествен път очерта друг смисъл със светлината на неказваното; въпросите ни надникнаха в душата на личността и дъха; внушиха същностното като вчустване на етиката и таланта да се общува, революцията и еротиката, утопията и устойчивостта в морала. Мира, с в е т л а си и аз с в е т л о ти благодаря за приятелството, усилващо джаза като смисъл.

__________________________

Кореспондент :

< Всичко започва в семейството. Какъв е характерът на твоето, в което си израснала, Мира? Накъде гледаха прозорците на вашия дом? Вкусът от думите зад портата му? >

Мирослава Кацарова :

Израснала съм с много любов: и от майка, и от татко, и от баба, която се грижеше за мен в детските ми години.
Майка е невролог, тя четеше много по дежурствата си като лекар и от малка възпита към мен вкуса към руската класика, особено Чехов, Толстой и Достоевски, а и към американците, тъй че в осми клас бях привързана към Селинджър и към неговото “Семейство Глас”. В онези години фантазмено се идентифицирах с Франи.
Библиотеката у дома и до сега е от земята до тавана с книги, които родителите ми методично колекционираха.

Баща ми е енциклопедичен ум – има познания в най-невероятни области, но най-вече математика. Инженер е, но умее да рисува. Той пък ме накара да прочета Теорията за относителността на Айнщайн, като бях 14 годишна. Аз, разбира се, почти нищо не разбрах, но оттогава изпитвам вълнуваща тревожност всеки път като се замисля за това, че светът е квантов, че съществуват паралелни вселени, черни дупки, други измерения, че времето и пространството са относителни величини…това често ми де случва да го мисля и преосмислям в метафоричен аспект.

А баба ме научи да бъда жена и да се радвам на живота. Тя бе стара пловдивчанка, любовта им с дядо е била пословична. Била 17 годишна, когато дядо (33годишен) се влюбва в нея и тайно й подарява грамофон след едно от пътуванията си до Париж. За да го скрие, го дава на приятелка от съседна къща и щом били сами слушали музика и танцували. Това е през 30-те на миналия век. Бел епок! Като във филма на Фернандо Труеба.

Питаш ме за прозорците на къщата ни и това е толкова романтично и носталгично! Гледаха към двора ни, към бръшляна по стените на къщата, към сенките по камъните от асмата, които и до сега са най-красивата и мечтателна дантелена сянка, към храстите с хортензиите, под чиито цветове бях убедена, че има цели вселени от елфи и пеперуди и в късните лятни вечери надничах, за да видя поне веднъж фея… Но най-много съм съзерцавала звездното небе като малка, и това, и до сега ми помага, та това беше големият ми прозорец тогава – небето.
Питаш ме за думите вкъщи – всички говореха и говорят хубав български – естествено и без превземки, иронията и самоиронията бе на почит у дома, а думите, които най-често чувах като малка бяха на Чехов: “У човек всичко трябва да е прекрасно…”. Майка все ми ги повтаряше.

• 

Кореспондент :

< Има ли територия на контраста, която те вдъхновява? По какъв начин би я интерпретирала / използвала, за да подчертаеш важността на културата? Разкажи ни… >

Мирослава Кацарова :

Изпитвам чисто естетическа наслада и копнеж по контрастите: ето, сенките по дворовете от дърветата и листата, влажните и усойни ъгли на уличките и излаза им към светлината и слънцето, сутрешното озарение на небето и вечерният уютен мрак, тишината и шумовете от морето, ветровете, съчките… Това е, както го нарича Хегел, природно красивото, но има и художествено красиво в контраста: в картините, киното, музиката, литературата…харесвам контрастите, защото подчертават относителността в света, омаловажават абсолюта, който е обезпокоителен за мен във всичките му иманентни измерения. Изключвам само Божественото съвършенство, което е непонятно, извънмерно, непристъпно и неприсъщо за ума.

Радвам се на разнообразието на света! Онзи ден един графит в Барселонския готически квартал гласеше “Diversity is hope”: просто и красноречиво. Освен надежда, разнообразието е и свобода! Това е основната ми идея за културата/културите – взаимодействието помежду им, еклектиката, новите светове, сътворени от непредубедени срещи и влияния.

Контрастите в етичните избори ме плашат, обаче. Страх ме е от заблудата относно доброто. Доброто и злото са категории, за които имаме предвечно знание и това е “гласът вътре в нас” по Кант. Все си повтарям, че в новия завет се казва “отговорът ви да е да, да или не, не, всичко друго е от дявола”. Но понякога и дори, често, сме изправени пред сложни ситуации, където доброто и злото са многолики, с различни ипостаси, с различен смисъл и контекстът има значение. Нещо като онзи филм (книга) “Изборът на Софи”, та трябва да сме внимателни, много внимателни.

• 

• 

Кореспондент :

< С много любов се движат посланията около теб, щом заговориш за музика. Ценя този усет и аз обикнах гласа ти преди да съм те чула в песен. Усетих ума в думите ти, разпознавам мисленето, в което се изразяваш и нямам обяснение защо, но винаги се сещам за Алмодовар и филмите, в които гласът му е жест на вътрешното…, но сега ще те попитам за ‘ Душата и тялото ‘ на унгарската режисьорка Илдико Енеди – разкажи ни за твоето дълбоко в него. Ако не си го гледала, отнеси ни в някоя твоя тема за фините писма… >

Мирослава Кацарова :

Да, разбираемо за Алмодовар и благодаря за поетичната асоциация!

Аз обожавам “Говори с нея” и онзи епизод, в който Каетано Велосо пее “Кукурукуку Палома” като стон е гласът му, висок и ангелоподобен, изведен от тишината, контрастен на ниския регистър на челото на Жак Мореленбаум, който свири с него в онзи южен двор…пея тази песен в близка стилистика.

Не, не съм гледала още въпросния филм, но искам. Чела съм, че разказва история за самотата и близостите. Всъщност, близостта винаги е непонятна и е отвъд разума, просто се случва. Лично за мен всяка близост е чудо, особено в свят като нашия склонен към разпад и разруха, към воайорство, към пошло надничане в личния живот на другия. И друг път съм си мислила, че човек по-лесно мрази отколкото да обича. Любовта е най-висша ценност. А тя често е свързана, за мен, с мои лични и непрестанни борби: с егото, с чувството за собственост, с осъзнаването на свободата на ближния, с преосмислянето на зависимостите, страховете, механизмите за контрол, комплексите… Най-чистото проявление на любовта е към духа, идеите, изкуството, Бог…В старогръцкия език има три думи за любов: Ерос, Филия, а тази, за която говоря е Агапи. Музиката ми откри смисъла й и това все повече се превръща в център на живота ми. Музиката, и изобщо изкуството – литература, живопис, кино, театър ни държи будни, а сетивата ни се изострят, тъй че по-рядко да грешим относно етичните си избори.

Иначе, и аз бих препоръчала два нискобюджетни, но въздействащи филма. И двата американски и ужасно непопулярни: Ink (мастило) за невидиямия свят на добри и зли сили, които непрестанно се борят. Имаш чувството, че е някак инфантилен, а те държи така, сякаш чуваш за първи път важни неща за себе си. Другият е “Love”, пак американски, награждаван, но не известен филм. За края е. За всеки край. Важен е.

Кореспондент :

< Суеверието. От какво се захранва светът на суеверията и доколко е градивен той според теб? >

Мирослава Кацарова :

Суеверието е липса на вяра. Звучи парадоксално като се има предвид, че етимологията на думата е производна на “вяра във всичко”. “Всеядността” е проява на слабост, на безхарактерност, на духовни дефицити, според мен. Суеверията често са плод на профанизирането на идеята за Бог, ззатова тя се илюстрира със зооморфни и антропоморфни примери, които водят до примитивни вярвания или са производни на такива. По памет ще пресъздам една любима мисъл от Мирча Елиаде, който казва, че зрелостта настъпва с осъзнаването на сексуалността, на смъртта и на религиозното чувство. Та в този смисъл, суеверието е незрялост, инфантилност, недоразвитост.

• 

• 

Кореспондент :

< Има ли песен, с която казваш всичко за себе си. Твоя ли е? >

Мирослава Кацарова :

Всяка песен, която избирам да изпея изразява страна от мен, разказва ме посвоему. Аз се променям, и песните, които пея през годините – също. Може би няма една песен конкретно, която казва всичко за мен, или ако има, още не съм открила…сигурно в края на пътя си ще разбера. Но сред песните, в които се препознавам плътно е Кулурукуку Палома на Каетано Велосо, De Los Amores, Blue in Green с текста на Касандра Уилсън, Non, je ne regrette rien на Едит Пиаф, Летни улици, която си е моя и на Еко, Sophisticated Lady на Дюк Елингтън, My Cinéma, която написахме с Миро Турийски – аз текста, той музиката Both Sides Now на Джони Мичъл…

Кореспондент :

< Случвало ли ти се е да стоиш в напрежението между избора и зависимостта? Да избираш едно, а да съобразяваш с друго? Как пазиш сърцето си в такива случаи? >

Мирослава Кацарова :

Да. Това е игра между сърцето и разума понякога, друг път е далеч по-сложно. Често борбите със зависимостите са дълъг процес и това налага непрекъснат и безкомпромисен избор. Слава Богу, при мен зависимостите са елементарни и не нараняват хората, които обичам, мисля си. Сега, ако си призная какво имам предвид, рискувам да прозвучи несериозно, но имам патологична зависимост от шоколад, от сладко изобщо и това е трудна задача за мен: да се разделя със сладкишите. Но един ден реших, че ще постя за седмица и тогава започнах да се лишавам от храната, която обичам. Не е изненада, че лишенията са много добро упражнение за духа. Така осъзнаваш, че можеш и с по-малко, че малкото е напълно достатъчно. И така е със всичко. Не само с храната.

Кореспондент :

< Имаш ли конкретна визия за това как може да се промени възпитателният климат в часовете по музика и изкуства в съвременните български училища? >

Мирослава Кацарова :

Може би с активна работа с децата – да им се говори, да им се обяснява, да се водят по галерии по света, концерти, а след това да обсъждат всички заедно. Да бъдат въвличани децата в неконвенционални и извънкласни форми, където те да са изследователи и откриватели…но знаеш ли, това зависи от учителя, от личността му, системата може да бъде прескочена от един учител, който умее да вдъхновява, да печели вниманието. Затова, да си учител не е професия, това е призвание, кауза. Вярвам, че истинските революции ще тръгнат от там, от новото образование. А истинска реформа на образованието тук, уви, няма…
Лошо е, че спасяваме децата си поединично.

Кореспондент :

< Имало ли е случай, в който да си толкова безсилна, че да желаеш да нараниш някого умишлено? Как може да бъде спасена гневната душа, нейната глупост? >

Мирослава Кацарова :

Гневът е лош съветник. За жалост, не ми е чужд. Особено в младежките ми години. Тогава бях импулсивна и непредсказуема, възприемах бунтарството и през гнева като го отъждествявах с недоволство, непримиримост, съпротиви. С годините започнах да се боря с гнева и да осъзнавам, че все по-малко полза има от него. Започнах да опитвам да превръщам разрушителните му сили в съграждащи. Метаморфозите на гнева могат и да са градивни. От нас зависи. Не става дума за задържане и подтискане на това разяждащо чувство, а за надмогване, нещо като отскок от дъното, защото гневът е дъно. Има едно много важно условие за това преобразяване: прошката. Трябва да прощаваме на себе си и на другите. Прошката, а и покаянието въздигат духа ни. Спасяват.

Кореспондент :

< Без да те лаская, освен прекрасен артист, ти притежаваш уникалния характер да събираш и да осмисляш връзките между музиканти, публика, пространства. Носиш енергията да вдъхновяваш и мотивираш. Автор и водещ на Дезафинадо си, на Пловдив джаз фест, който заедно с всички поканени музиканти случвате в Пловдив. Какво те окрилява, за да си толкова хармонична и харизматична? >

Мирослава Кацарова :

Работата. Това е, което ми дава смисъл. И криле. Обичам работата си, а моите активности са разнообразни, привидно разнолики, изискват различни концентрации, което понякога усложнява нещата. И като се прибави към това вродения ми скептицизъм и критичност, се получават сложни ситуации за преодоляване. Но както се знае, щом ни е трудно се катерим нагоре. А като ни е лесно, се търкаляме нагоре. Тъй че опитвам се да съм вярна на идеалите си, на дръзките си мечти, на “високото било”. Накрая всички тези дейности се вливат в музиката.

Както казах, обичам да работя. И любовта дето влагам във всичко ме окрилява. Срещам чудни и вдъхновяващи хора, чувам музика, за която не съм подозирала, откривам в себе си сила и смелост да уча и развивам уменията си на пеещ човек, говоря и чета. Превръщам се в откривател. И докато е така, ще се чувствам дете. Спомням си Кольо Карамфилов, който казваше: “всички сме лапета”. И аз съм хлапе.

Кореспондент :

< Бог и интимността. Твоето осмисляне на тази връзка. Има ли граници чувството да се говори за еротичното пред Бог. Как трябва, според теб, да се споделя страстта и да сме в личностна цялост? >

Мирослава Кацарова :

Страстта за мен винаги е свързана с любовта и това ме прави безсрамна. В смисъл, че еросът се едини с филия и с агапи, за които по-рано говорех, и се осмисля в тях. Границите между тези три проявления на любовта изчезват и това е истинската пълнота: и на личността, и на битието, това, може би, е плерома. Всъщност, любовта е единственият ресурс, който като раздаваме, се множи. И това се съдържа в посланието, че Бог е любов.

Но ако ме питаш за моята лична интимност пред Бог, за монолозите, които водя пред него, за молитвите, покаянията и съкрушенията си – да, те са съкровени и несподелими.

Кореспондент :

< Представи си живота като чиста абстракция между долно До и горно До. Какво виждаш в невидимото? >

Мирослава Кацарова :

Рамката, която ми задаваш е огромна. В този регистър са всички познати мелодии, тъй че това са интонациите на целия живот. И светли и мрачни, минорни и мажорни, банално, но ако мелодията е красива се превръща във вечност. В същото време това е необятно абстрактно пространство на красиво и грозно, от теб зависи какво ще видиш, чуеш, изпееш, изсвириш… може да остане бездна, а може от нея да бликне светлина. Всичко е възможно.

Кореспондент :

< Суетата не като огледало, а като лагер, където летува самочувствието ни. Как суетата се грижи за нас? Кога и с какво ни вдъхновява за история. Как дефинираш суетата пред своята дъщеря? >

Мирослава Кацарова :

Аз съм естет. Обичам да живея в красивото. От най-дребния жест сутрин като чашите за кафе, сервиетите, покривката, цветовете на аксесоарите до малките разхвърляни в пространството бижута като порцеланови ябълки, стъкленици с гравирани похлупаци, сребърни врабчета, вази, свещници, възглавници, цветя – всичко това е тиха, дискретна суета, която гледам да е ненатрапчива, но не мога без нея. Като жена съм влюбена в обувките си, роклите и обеците. Имам разкази за и от всяка чанта, а парфюмите си имат своите малки и тайни истории. При едно от пътуванията си до Лондон един типичен кариран британец ме посвети в дълбокия свят на Miller Harris. Сега съм обречена на тези аромати, но понякога ги редувам с Aqua di Parma, а това е Италия за мен.

Дъщеря ми е красива като гръцка богиня и я уча на всичко, което знам за красотата на една жена. Едно от моите правила е да е смела. Повтарям й да се вглежда в себе си и отвън да прилича на това, което вижда отвътре. И също, да чете книги, защото всяка книга се запечатва в погледа, жеста, в походката. И в гласа.

Кореспондент :

< Може ли иронията да бъде любов и чисто езеро между обичащите се в един дом, семейство, професинален кръг? >

Мирослава Кацарова :

Иронията е многолика. Всичко е в дозата. Както майка ми ме е учила едно лекарство лекува само в определено количество, предозираш ли, се превръща в отрова. Същото е и за иронията и самоиронията. Здравословни са в отношенията, ако умееш да спазваш мярата им. Иначе нараняват. С всичко е така в човешките отношения и в отношението ти към самия теб. А любовта знае всичко.

Кореспондент :

< Всъщност ти коя си в очите на своя любим? Какво усещаш чрез него за себе си? >

Мирослава Кацарова :

Странно е, че до ден днешен понякога той ме идеализира. Вижда, може би, все същото непокорно, опърничаво и свободолюбиво момиче, жадно за нови пространства и преживявания. А аз с времето все по-сдържана и овладяна си мисля, че ставам. Това понякога му харесва, а понякога ме предизвиква за нови приключения. Той е мечтател и действа с огромен размах, умее мъдро да рискува, ако изобщо подобно противоречие е възможно, и ми внушава сигурност, закрила. Винаги ме вижда красива, може би не винаги съм добра, понеже понякога говоря разпалено като италианка. Обича ме дори, когато ужасно съм го ядосала. Сутрин винаги ме целува. Мисля, че ме мисли за умна, но пък има моменти, когато ме мисли и за беззащитно дете и заедно с това за инфантилна, надявам се, очарователно инфантилна. Знае, че съм силна и аз ставам още по-силна като го виждам в очите му. Понася ме с отнесените ми редки и тихи депресии, и с всичките ми луди хрумвания. Мислех, че се смея силно и невъздържано, а той точно това харесвал. Такива неща.

Мирослава Кацарова / един разговор / Кореспондент 

Кореспондент / Антония Кесерджиева Artspace Luna