има дни, които превръщат другите в плетка_
мисълта за филма с Жулиет Бинош ‘ Тази, която не съм ‘ адресира подсещането ми за друг артистичен жест_творбите на Шарлот Посенске / Charlotte Posenenske. гледайки Жулиет Бинош, преживявайки внушенията на образа й, в съзнанието ми се свързва със скулптурните обекти на немската артистка.
широко отворена е душата, когато познаваш етажите й.
само с присъствието си в галерията, вчера / през деня_няколкото срещи с непознати / ми подадоха намиране на точен адрес_
коя е C h a r l o t t e P o s e n e n s k e_ немска артистка, която живее, за да променя с изкуството си_и колкото по-минималистична е изявата й / толкова по – силно_ желанието.
разговаряме с непознатите, дошли да разгледат пространството, за познатото чувство да си окръжност в търсене на изходната точка_и се оказва, че всичко познато може да бъде най-вече ново начало.
след малко филмът започва_
18.30 / залата е препълнена. близки и познати лица, приятели / очакването на неочакваното е особен вид б л и з о с т_
Ж у л и е т Б и н о ш_и тембърът на самотата_ през целия ден самотата се появяваше в усещането ми за предстоящата прожекция. всеки артист носи усещане за себе си, у Жулиет е именно самотата_съзерцателната, дълбока и честна самота при пластовете на душата.
тембърът, който осветява пътя към ума_какво чувства, как свързва?
героинята_търсещата връзка Жулиет Бинош / лична, присъствена, подреждаща_
душата е балконът на къщата, в която тялото си почива_
балконът_дързък, архитектурен бретон / който наднича, за да провери дали идването и отиването на дъжда си заслужават вниманието_ето я незаспиващата душа. на този праг_в очакването да се срещне с гласа на този, който я притежава / кой притежава душата, след като тази, която съм е точно тази, която мисля , че не съм / неподозиран вход към неизследваното / пространство, което протича в разказ за скритата вътрешна междина /
филмът ‘ Тази, която не съм ‘ на Сафи Небу / Франция – Белгия, 2019 / е стилно изградена асоциативна система от знаците на човешката самота_отиваш там, където си забравил да бъдеш назад във времето, искаш да си това, което си, без да се интересуваш от другите. искаш да си сам в своите представи за всичко и от това да не зависят дните ти, а душата ти да лети над видимото, реалното_искаш да си полет, да нямаш тяло, но да чувстваш, без да се изисква нищо, дори банален разговор.
‘ т а з и , к о я т о н е с ъ м ‘ е идея, подсещаща за пластиките на C h a r l o t t e P o s e n e n s k е / 1930 -1985 /.
онова, което ме свързва към общото в двата типа разказа е дихотомния език на наблюдението_как всяко лице, форма преминава през себе си, за да види себе си по различен начин. точката на тръгване от едното към другото е първо среща в светлината и сянката, в окръжността, която описват. формите на Шарлот пречупват светлината в създаване на вход, после видоизменят междинността, за да утвърдят позицията за изход.
това превръщане доближавам до въздействащата сила на образа и волята / представата и желанието, които изграждат наратива, проследявайки нишките на свързаността им във филма на Сафи Небу, създаден по едноименния роман „Who You Think I Am“ на френската писателка Камий Лоранс през 2016.
влудяването на миналия живот търси приютяване в чувството за непознатост_при ‘ Тази, която не съм ‘.
Клара_Клер / Жулиет Б и н о ш ,
нали животът
те променя
в копнеж да създаваш >
а
изкуството
предизвиква
да изследваш живота >
филмът предлага пресечността на миговете като философия наред с необикновените преминавания, превръщания от едно състояние в друго, далеч извън очакваните фази и специфики на екзестенциалните човешки изпитания. ако подвижността на сюжета следва линията да представи тази, която е или не е, физиологията на човека и човешките събитията, според мен, разкрояват динамиката далеч над сексуалната идентичност_връзка.
какво намира умът в кутията си с възможности и как може да пренареди съставните си части е даденост единствено на произхода на желанието. затова разказаната история е история за желанието да избираме и да създаваме.
тя и той.
тя_в представите на другостта за себе си, за да изпита себе си, тайната на онези гъвкави връзки, чрез които отраженията на измисленото е по-реално от реалността.
той_в идеята за свързаност и близост по снимка, в която вижда знаковостта си_да бъде самата реалност.
и отново моята връзка с духа от творбите на немската художничка C h a r l o t t e P o s e n e n s k е / как се свързват представата и снимката? каква е ролята на изображението и как може то да изгради жив образ. и обратно_как образът може да се разгради в структурата на представата за себе си.
важна ли е истината? коя е истината? нужна ли е, ако носи усещане?
възможно ли е измамността да се превърне в сцена, която среща и после сближава представата и образа? не е ли важна срещата им, наблюдението, създаване на смисъл?
как дигиталността свързва мислите ни и в някакъв аспект образът и истината за него са само корпус на плътния му, сложен знак.
серията ‘ Квадратни тръби ‘ / създана през 1967г. / на Шарлот включва шест кухи тръби от поцинкована ламарина с отвор / наподобяващи детайли от вентилационна система върху покрив /. еднаквият размер на отвора на шестте тръби дава възможност да се съчетават в различни геометрични конфигурации, различно положение, в различна среда и т.н.
това огласява асоциацията ми_тръбите и преливащата представа в образ и обратно /
мисленето е инструментът, който дефинира случващото се_дали прибавяме или отнемаме, дали даваме или взимаме, дали сме или ще бъдем, дали сме вън или вътре е въпрос на мисъл, чрез която се дописва реалността, в която сме.
думата е нега_
следобедът_
издигащ се в кабината на стар верижен асансьор /
спомням си, че веднъж бях чула: – сложи някъде кутия със сандалова свещ и после забрави къде я сложи. сядайки да чете си помисли, че някои думи имат древна памет_ухаят на вечна градина.
correspondentluna.com
Кореспондент 
Трябва да влезете, за да коментирате.