Ф о р м и / на / е р г о н о м и я
живееха в скуката си. умееха да превръщат всичкото си в скука.
преди да разбера, че са архитекти по професия, знаех само за преминаванията им от скука в скука / наблюдавайки ги в ежедневната си_по подразбиране среща с тях.
часовата зона обяд е тяхното море и пристан.
тогава излизаха от офиса си, за да хапнат нещо навън, както и да раздвижат ставните си връзки и после пак се мушкаха в образите си на мускулни състояния без желания_
витрината ми е на крачки от мястото, където отсядаха за обяд / там, където отиваха, за да се нахранят. всеки ден – буркан с капачка на винт / вътре затворена тя – скуката.
обикновено_връхна дреха, прихваната по един и същи начин с колан, който да се противопоставя на досадния вятър. понякога витрината ми получава по един от погледите им, като единствената причина за това е – контрол над себе си и скуката_от онези проверовъчни погледи, огледални и еднотипни във въпросите си – всичко наред ли е, коланът на шлифера на мястото си ли е, косата – в спомена от вчера ли е / това се чете_не си говореха, не поглеждаха никого и нищо_
вървяха към_
не съм чувала дума досега от тези архитекти. ако телата им са думи, то те са звуковата страна на отсъстващите в скърцането си пътни знаци по павираната улица_
ако не изпитваш любов, защо ти е да се храниш?
да излизаш и да се завръщаш, не мислейки за нищо и никого. понякога ги припознавах като герои от фотографиите на Ман Рей.
искаше ми се да са някои.
а, те – чисти и спретнати като соц сгради, върху които табелката ‘ образцов дом ‘ е твърда и устойчива в ръждата си усмивка /
о, усмивка не е дума за тях / нямат воля за това тези двама архитекти / заети с обяда като повод за случване_ какви ти усмивки!
в своето бързане до храната и обратно, те бяха скучна рефернция на ставащото / константните им стъпала, застлани с безразличие като безпрецедентност / настръхвам от думата, но не и сега /
ежедневието като събитие на нищоказването_
дали са добри архитекти / дали носят сърца на добри хора_такива неща се питах , докато неволно срещах изображенията им, а те своите отражения в стъклото. дали им е вкусно? вечерите им_запалени свещи над един отминал ден? или заспиват тихо като носители на награда за пореден, достоен свършек_
ако витрините са екранен образ на филма вътре_ то тези архитекти и от филми не се интересуват_никога към никоя не поглеждат. сега ще кажете ‘ чак пък толкова ‘ _
да, единствено за да проверят дали тя е тя и той – той / те дори не знаят, че има витрини, места, хора. профучават, изучавайки себе си в златното сечение по оста на златната рибка / осъществяваща липсващите им желания _ситостта от един обяд!
е, желанието за обяд струва ли си да е център в дървото на живота?
ако не изпитваш любов, защо ти е да се храниш?
питам се в простотата на дните _ какво ли изпитва онази храна, пожелана от скучните им погледоносители? велика е красотата й / преди да се превърне в детайл от кранчето на ежедневното им храносмилане.
в е д н ъ ж_
ресторантът беше затворен, за кратко.
докато чакаха отварянето му, архитектите извадиха пакет с печени семки, разкъсаха малко шумно единия му край, поглеждайки се мълчаливо в стъклото разделиха съдържанието поравно в шепите си и започнаха да се хранят.
този път съвсем пред мен и витринната шир. всичко, което беше излишно в процеса на отлюспващият се слънчоглед се скупчваше или разпиляваше по плочките отпред. за кратко се образуваха архитектурни струпвания в нестандартни форми на ненужното, а семките намаляваха в чоплене с плюене. наблюдавах ги в близък план. отворих вратата тихо и подадох стола си на архитектите, като им казах_ ‘ заповядайте! съжалявам, че нямам втори. седнете, за да ви е удобно! ‘
за пръв път срещнах погледите им – първо неговия, после нейните очи_гледащи ме / застинали в сляпа идея, но пък с израз, което смути мен самата.
за тях бе неочаквано присъствието на живот, извън личната им ос / някой им казва нещо, с което става част от техния свят.
и това бях аз.
забелязах / че очите им не само виждат, а и разбират_
някой им казва нещо, с което става част от техния свят.
тръгнаха си, недочаквайки отварянето на заведението. замислени_
аз прибрах стола, после почистих. архитектите спряха да идват за обяд. не ги виждах изобщо и така_почти цяла година. понякога в миговете около обяд чувствам липсата на преминаващите гладни в мълчанието си силуети.
д н е с_
по същото време се отвори вратата / те_ двамата архитекти, той и тя влязоха в галерията и с добри очи ми казаха_ ‘ добър ден! имаме нужда от нов дизайн и произведения, които да ни говорят. ‘
аз – почти нямо_’ заповядайте! ‘
correspondentluna.com
Кореспондент 
Трябва да влезете, за да коментирате.