Категория: Погледи

от Антония Кесерджиева

визуален наратив: Carine Gualdaroni / Cie juste après

март 2022 /

камерно пространство_ приобщаващо късове земна глина / оскъдна светлина_ успоредна симетрия_малки пейки за сядане_за деца и възрастни_ приседнала до глинените парчета_жена, безмълвна / съсредоточена в тишината на собствените си усещания, заради което ти идва да се свиеш и да бъдеш само пулс_ пулс за приближаването и отдалечаването на едвам додловими природни звуци_птици, вятър, дъжд, ехот_земята има свой глас и образ_ в сърцето на невидимо, събуждащо се семе_

пътят и началото / началото е път / всеки път е начало / кога началото предчувства пътуване /

в спектакъла за деца и възрастни Ride, присъствеността бе знак за общност. още с влизането в интимното пространство, в дъха на материята_глина / светлината и звуците / погледа на Карин_ артистката в моноспектакъла /, у всеки се пораждаше настроението за едно цяло_чувството, че е елемент от нещо важно, а същественото предстои. детайлите, лишени от шум и маниер, като иносказателен щрих на търсената простота и първичност в спектакъла, максимално утвърждаващи живота като идея_затова всеки без да е мислил предварително, сякаш с охота изоставя част от себе си извън това заградено място. може би външността си или атрибутите й, за да възроди единствено духа си.

този камерен спектакъл поставя много въпроси_ базиран върху визия и преживяване, без нито една изречена на глас дума, темата за избора и посоката, които човек избира, отвежда в състояние на самопознание зрителите, независимо възрастта / над две години /, подобно в сетивен лабиринт.

диалогът започва още с възможността всеки да намери място за себе си. приближавайки към пейките в доверието за сядане, заедно с онази светла своя страна, която ще намира отговори, която ще обича и диша смисъла на всичко, за което поставя въпросителна_ride / бръчка или пътуване, събира човешките сетива в брод, за да освети пълнотата на човешката си същност_

местата и намирането им очертават личната територия за наблюдение, затова всеки интуитивно открива пристана си, за да се остави на минутите преди началото за предчувствия и разгадаване.

така и ние с Линн открихме своите места. случайно, още тогава срещнахме погледите си с Карин и мисловно обменихме радост. тези интересни, но семпли театрални форми, игрови похвати и интерактивни / потапящи изживявания изграждат образа на пораждането, порастващо с всяка стъпка, всяко вдишване и издишване.

след неколкократни степени_ковид ситуации, светът има нужда да изживее раждането си отначало, да се потопи във въздушната сила на промяната, за да види тъканта му такава, каквато е била преди него_ въпросите за пораждащите се дух и воля са базата / истинността, в която времето добива човешко измерение_копнеж.

Ride_ е приказка за човешкия копнеж / произхождащ от волята за живот_

този първопричинен код съдържа в себе си целия сетивен лабиринт, който поставя пред изпитания както любопитството, желанието, ума, сърцето, така и умението да се оглеждаме в другия / да споделяме / да се разгръщаме и да обгръщаме действителността с вярата извън себе си и за себе си_чрез единството, заедността _да градим път, който понякога е ключ към гледна точка или предчувствие, понякога е мост или покрив, дори стих и метафора, в които откриваме полет.

за какво говори глината /

спиралата от мигове, напластява усещането за изпитания, в които героинята на Ride покрива части от тялото си с материята. тя облива лицето, косите, ръцете си с течната глинена смес, слива се с първичността й, претопява енергията си във вибриращата земна тъкан. ‘ човекът, сътворен от кал ‘ е онзи израз, който в съзнанието на всеки от нас събужда чувство за изконността на сътворението и цената да си жив.

след 40-минутния спектакъл, по времето на който публиката беше погълната от жестовете на преминаване, което артистката осъществяваше напълно свободно, разчитайки единствено на спонтанността на физиката и познатостта на материите / няколко дървени греди и глина /, 4-годишната Линн още излизайки каза тихо – [всъщност, глината е земя].

да, земният живот има свое минало, но копнежът е роден от крилете на порива, новостта, движението за мига и неговата философия, частиците му [сега]_ в неуловимото. затова Карин приканва децата_малки и големи да споделят онова, което изпитва тя_духа на материята_като същинска майка, от която се раждаме всички. заедно с това, приобщаването на зрителите в театралния акт / артистката подава глинени парчета на зрителите, които отнасят със себе си, с други пък заедно изграждат дом / спектакълът разшива и разкроява рамките на очакваността, внушавайки идеята за общото ни глобално тяло. и подобно на път, всяко начало започва с пътуване в себе си.

спектакълът RIDE бе част от програмата на Театралния фестивал Les giboulées / TJP / Страсбург, провел се през март 2022 в Страсбург / Франция.

Кореспондент

correspondentluna.com

Artspace Luna

от Антония Кесерджиева

режисьор, фотограф, танцьор, авангардист, писател, поет, теоретик

 Мая Дерен_

всичко около идеята за този текст се случваше така, сякаш винаги съм познавала филмографията й в детайли и то като причина да изследвам модерността / нейните прояви_с огромно любопитство и разбиране.

заваля внезапно дъжд, който дойде с вятър, прах и аромат на цветя. притъмня и градът се скри в топлото, като остави само децата с ролери под навеса. възбудата им, от това че са неочаквано заедно сами и че нещо става се усилваше бързо_ накрая забарабаниха дъждообразно, после запяха и така, неусетно се стъмни.

през това сумрачно-лепкаво време от деня, изгледах филмите й един след друг, а всички тези ситуации изграждаха атмосфера на доверие и лека меланхолия, която насищаше мига със загатването на философските й откровения_усещането ми за Мая Дерен съвпадна с търсенето ми на ново съзерцание_неопределена осветеност и интуиция за света и сетивата. в същото време, стилът на ритъма бе в унисон със стъпките на Мая _Thievery Corporation, примесен с притихналото сиво навън.

дъждът не спираше да вали_ навътре в мен /

____

търсейки информация за нейната биография, за да свържа невидимите късчета значения от историите й с генома и геоса на нейния произход, разбрах, че с размаха на търсенията си, тя се оказва онова жизнено семе за света, което посочва силата на новото, новостта, непознатия и модерен език на изразяване, заради което е определяна като основополагаща авангардността в кинематографския език_с убедително изведен феминистки заряд, но сякаш не това е важно.

Дерен основава Creative Film Foundation за подкрепа на независимото авангардно кино, отхвърляйки познатите икономически модели на комерсиалното кино.

преминаванията и Мая Дерен_

Мая е родена в Киев, Украйна през 1917година. дъщеря на актриса и психолог, още в ранната си младост, по време на следването си, тя прави първите си изяви в журналистиката, стъпвайки върху крехки социални проблеми, за да се фокусира върху бавните и задълбочени наблюдения над личността, поставена в изменчивата си същност_раздвоение, съмнение, копнеж и създаване.

как подготвя личността си, за да надникне в преминаванията на образа като самопознание. това е вълнуващото, а и тя самата търси изживяването като среща с аз-а, като верига от обстоятелства и желания в намиране на разбиране за невидимата мощ_да имаш, да си представяш, да свързваш реалност и измислица.

Мая Дерен изследва ненаративните форми на изразяване, а дълбоките философски обобщения постига като смесва различни изразни похвати – литература, танц, живопис.

срещата й с Александър е предизвикателство и преход.

отсъствието на линеен разказ, огромното любопитство към нови, експериментални технически ресурси и самобитни уреди и способи, импулсивно въвличат в духа на съзерцанието, съня, хипнозата. като създатели на експеримента, често пъти филмите на Мая и Александър са без бюджет или с минимална подкрепа.

ритмичното монтиране на кадрите, субективното фокусиране в материята и характера превръщат новите им похвати в език, който отключва нова сетивност.

киното през 20-те носи зрелостта на погледа да се излъчва като кореспондент, съюзник и медия на плътните внушения, разграничаващи се от бързите модели на подражание и забавление. това е времето, когато авангардността на формите избухва в мотивите на различни движения, търсения във визуалните изкуства, когато идват дадаистите и сюрреалистите, появява се скритата в снежна топка, летящата камера на Рене Клер, за да улови движението в най-естествената му форма, витаещия новаторски дух у творци като Жан Кокто, Марсел Дюшан, Ханс Рихтер, подчертаният усет към портретността и предметността. тази специфична атмосфера става реалност за създаването на яркия съюз_Мая и Александър.

търпеливото превръщане на повтарящите се наблюдения в знаци като_ключ / врата / маса / скалисти местности / завои /, разлагането им в друг тип анализ, предизивкващ усещане за приближаващата линия от редуващи се неща_подобно сезоните, приютени от детството ни в кутията със спомени_при всяка тяхна смяна, подсъзнанието ни отключва вниманието към тях, нагласата ни, тяхното приемане.

още в първия визуален фокус в ‘ Мрежите на следобеда ‘ _камерата проследява от горе надолу една ръка. очертава движение, с което ръката бавно полага цвете върху асфалтов път, след което отново се извисява меланхолично нагоре, отдалечавайки се от темите на ежедневните сблъсъци. като контрапункт на пътен знак_белотата на цветето подсказва предчувствие за начало. началото на надеждата. надеждата като път.

модерността на Дерен_е ново поетическо явление в кинематографичността на ранния 20-ти век.

начало / път / избор / време.

Мая открива любовта като стойност, разпознавайки я в историята и силата на образа като психологическа география на времето_любов е да търси в себе си значенията на минало и настоящо. любовта в докосването_капката вода, съдържаща образа на целия свят / шахматната игра_любовта в промяната на навиците.

вероятно музикантът съобразява двете половини на тялото си спрямо инструмента, който е избрал_тук метафората е във всеки жест. Мая Дерен създава модерността на погледа и внушенията – конструкция на образите, дизайн на средата, символиката на обектите и пространствата

в благозвучието на визуалния жест, осветен и преобърнат единствено от камерата / Мая създава своя естетика в нямото кино с подчертан вкус не толкова към сюжета, колкото към танца на духа /. последователността е условна, възродена от съновидението, надмогната чрез преживяното като утопия / плътни клепачи, пътят като змия, ключът като заместващ образ, скалите, стълбите и изкачването като културни парадигми на личното изследване.

веднъж Греди Асса беше споделил в свое интервю_’децата завършват произведението на всеки творец. детето е крайната точка на артиста ‘ / аматьорството, неподправената сила на ръчната камера / усещането за придвижване във филмите на Мая Дерен дефинират представата за време, в което дете сънува живота преди раждането си_

‘ Мрежи на следобеда ‘ се счита за първия експериментален американски филм, който е характерен с новия си естетически модел – изследва мечтата, една субективна идея, отличава се и със самофинансиращ ход на осъществяване. така филмът изгражда нов тип култура на създаване, а заедно с това и на възприемане. може би с него фигурите на Мая Дерен и Александър Хамид се сочат като автори на чувството и светлината. общата им работа променя изкуството в киното. характерното размиване на категориите, за сметка на изразеното доверие към субективността, е важна стилова характеристика в творбите им, в тяхна висока художествена и новаторска стойност с експериментална идентичност.

Мая Дерен остава свързана с копнежа към чистата идея, независимото кино като част от личния живот на твореца.

дано споделянето на непретенциозния поглед към авангардните идеи на тази интересна и вълнуваща жена_очертае ново любопитство, израз на душите ни да търсим психологическите нюанси в творческите ескизи на нестандартните артисти_през ключалката на следобедното време_

Кореспондент

correspondentluna.com

Artspace Luna

от Антония Кесерджиева

въпросът е снимка, рентген на ситуацията отвътре.

в ума на питащия, въпросителните думи очертават кадър на възприятията, с който си обяснява въздействието на преживяното – разговор, филм, спектакъл – всякакъв вид творческа позиция, зад която стои ясна идея.

да предположим, че има въпроси, които питат за повърхността, има такива, които дълбаят, за да потече ново вино или да се осмисли по друг начин преживяното, има и такива, които объркват, а може би и друг вид, които разместват пластове, сигурно има и ненужни въпроси, за които отговорът е – много приказки – на пазара.

/ тук става дума за въпросителните полета_кога, какви могат да бъдат. и защо /

може ли търсената им форма_мисловна, стилистична, езикова / да бъде ключ към аналитичната визия в разговора /

кога въпросите са функция на отношението и начините, които градят диалогичността отвъд фактите в информативния поток от отговори_

[Госпожица Юлия]

при щедрото предложение на театрални постановки – по света и у нас, аз съм гледала единствено филма. кинопродукцията на Лив Улман, създадена през 2014 г., представена на София филм фест на брега. освен това съм слушала и чела редица представяния, критически анализи, някои от тях интересни и запомнящи се.

въпросите_

този нов присъствен стил на изразено отношение_първо описвам с думи личните стъпвания в сюжета ‘ напипвайки ‘ повърхността, за да оставя усещането си да води жеста в незримото за спектакъла, след това_гласът на питането / в опит да сглобя чрез интуиция миговете и с умението да се наблюдава отвъд хоризонта на случващото се.

и да, всеки разгъръща културата си по различен начин. въпросите и начините, по които се вглеждаме в тях също е образ на личната ни култура. подходът на провеждане на разговорите в Кореспондент маркират нов тип територия – да доразвиваш, отричаш; дават шанс да продължиш, да преобърнеш посоката или да запазиш ритъма, да се позагубиш или да замълчиш, което също е отговор.

въпросът е снимка, рентген на ситуацията отвътре. в ума на питащия, въпросителните думи очертават кадър на възприятията, с които си обяснява въздействието им.

Госпожица Юлия е спектакъл по пиесата на Аугуст Стриндберг, поставяна от различни режисьори, в различни театрални пространства и с различни изразни похвати. характерът на драматургичното у Стриндберг, винаги ме е привличал – по специфичен начин носещ отпечатъка на подсъзнателното, раздвоението на поетичността, бунта, ъндърграунда на сетивата_като представа, същност и илюзия.

……………………………………………………………………..

този път реших да съчиня въпроси към екипа на спектакъл, който не съм гледала / екипът също не познавам и именно това отключи идеята ми_да опиша самото усещане, разстоянието като възможна близост /, а събирателна визия за театралния език добих от гостуването на режисьора и автора на театралната адаптация в културния блок на БНТ – Култура.БГ.

въпросите_

макар без отговори, сами по себе си, те очертават хоризонт вътре и извън територията си, носят духа на построяване на ден от тъмното на нощта. въпросът винаги запалва страст, достатъчни са дух и далекогледство.

затова идеята тук е да споделя размислите си относно как и защо се поражда желанието да се анализира произведение чрез формата_ [въпроси / отговори], и доколко естеството й определя визията на разговора като пълнозначен.

цялата тази парадигма от осъзнати липси реших да подкрепя с учудващото – откъде да започна? въпросите мислих дълго, защото не исках да са в очакваното търсене на границите в играта на криенеца – намираме се там, където сме се скрили.

исках въпросите да зададат идея за сетивно преминаване и преживяване на невиждани кадри. това даде и природата на въпросителния етикет / стилово_ спонтанно очертаха профила си_загледан в разбирането_не какво мислиш, а защо така мислиш.

това, което сочи един въпрос трябва ли да бъде единствено и само въпрос? той може да протича само като идея, която ‘ свързва ‘ светове.

благодарение на това наблюдение си обясних_

въпросът не може да има съзнателна власт над отговора, независимо в каква степен е базиран на личен извод, когато намерението на питащия е продиктувано от търсенето на тълкуване, а не на информационно-статистически модели.

реших да изоставя установената питаща форма ‘ въпрос с ясна и предвидима конструкция ‘, чиято цел е фокусирана да получи информативен и разпознаваем отговор – т.е. ако въпросът е в рамките на очакваната интонация, парадигма знаци и значения, то отговорите ще запълнят подобна ниша знания около и за спектакъла. това е нелош и добре познат похват, но не бих казала, че е интересен за страниците на Кореспондент / Кореспондент излиза рядко, изключително избирателно търси своите личностни изследвания, обекти на внимание, за които да разкаже / с които да се свърже – описателно, илюстративно, аналитично, а защо не и маркиращо ги именно с различни по заряда си въпроси.

премиерните дати на спектакъла, поставен през 2022 г в театър Възраждане са били на 19 и 20 март. не бях в България по това време, но някаква сплав от добър изказ и драматургичен интерпретационен рисунък, отключи представата ми, разбира се на асоциативно ниво.

дефинициите ни разделят.

изключителната идея за нов живот на смисъла от въпроси към автори, режисьори, артисти, танцьори.

играта на подсъзнаието води до пътуване навътре в тялото

важни са човешките същества сами по себе си и това е достатъчно!

въпросите на Кореспондент_

correspondentluna.com

_[ смисълът от бунт / и естетиката на представлението_определят самия живот като естетика на самотата чрез бунт.

как представата за оголената страст, в сгъстената времева междинност;  разхерметизирането на митологемите, се оглежда във вътрешно изпитание за личността ]

_[ очевидно Стриндберг разчита на знаците / силата им. 

личното ви тълкуване за билките в този текст и как визуалното внушение  на  магиката им кореспондира с чупливостта на мига >

ситуирани  като нова отвара срещу характера на времето или втъкани в сукно /  изтъкано от нишките  на зависимостта_сила и подчинение ]

_[ моралът като граница, поставя въпроса ‘ кой си ‘  като контражурна среща на илюзията с реалността, преодоляването на даденостите / 

по какъв нов начин подсъзнанието маркира конфликта и помирението между душата и тялото_чрез кои свои дълбочинни и скрити връзки определя мотивацията у героите ]

_[ Еньовден и природата_културното значение на земята и корена, зависимостта от другия за вглеждането в себе си…всичко това сглобява света по нов начин в тези тъмни часове на отвъдното, на разрушените представи и порядки, на преизподнята. как Стриндберг балансира горната и долната земя в човека? свързва ли двете същности или ги раздалечава, за да ги смири ]

_[ как премина репетиционният период – в търсене на отчетлив и ясен образ или в трансформацията му чрез перформативни  жестове към  първообраза_може ли да се каже, че персонажите са образи в развитие, образи на развитието ]

_[ как определяте ролята на артистите и техните  личностни характери_с какви нови перспективи, поканените от вас артисти, обогатяват и развиват въздействащата сила на класическите образи / психоаналитичната им регистрация ]

_[ какво научихте за Стриндберг след преживяването на текста при поставянето му >

кой е Стриндберг днес и какво си казвaмe един друг, имайки предвид рецепцията на съвременния зрител ]

Кореспондент

correspondentluna.com

Artspace luna

от Антония Кесерджиева

има дни, които превръщат другите в плетка_

мисълта за филма с Жулиет Бинош ‘ Тази, която не съм ‘ адресира подсещането ми за друг артистичен жест_творбите на Шарлот Посенске / Charlotte Posenenske. гледайки Жулиет Бинош, преживявайки внушенията на образа й, в съзнанието ми се свързва със скулптурните обекти на немската артистка.

широко отворена е душата, когато познаваш етажите й.

само с присъствието си в галерията, вчера / през деня_няколкото срещи с непознати / ми подадоха намиране на точен адрес_

коя е C h a r l o t t e P o s e n e n s k e_ немска артистка, която живее, за да променя с изкуството си_и колкото по-минималистична е изявата й / толкова по – силно_ желанието.

разговаряме с непознатите, дошли да разгледат пространството, за познатото чувство да си окръжност в търсене на изходната точка_и се оказва, че всичко познато може да бъде най-вече ново начало.

след малко филмът започва_

18.30 / залата е препълнена. близки и познати лица, приятели / очакването на неочакваното е особен вид б л и з о с т_

Ж у л и е т Б и н о ш_и тембърът на самотата_ през целия ден самотата се появяваше в усещането ми за предстоящата прожекция. всеки артист носи усещане за себе си, у Жулиет е именно самотата_съзерцателната, дълбока и честна самота при пластовете на душата.

тембърът, който осветява пътя към ума_какво чувства, как свързва?

героинята_търсещата връзка Жулиет Бинош / лична, присъствена, подреждаща_

душата е балконът на къщата, в която тялото си почива_

балконът_дързък, архитектурен бретон / който наднича, за да провери дали идването и отиването на дъжда си заслужават вниманието_ето я незаспиващата душа. на този праг_в очакването да се срещне с гласа на този, който я притежава / кой притежава душата, след като тази, която съм е точно тази, която мисля , че не съм / неподозиран вход към неизследваното / пространство, което протича в разказ за скритата вътрешна междина /

филмът ‘ Тази, която не съм ‘ на Сафи Небу / Франция – Белгия, 2019 / е стилно изградена асоциативна система от знаците на човешката самота_отиваш там, където си забравил да бъдеш назад във времето, искаш да си това, което си, без да се интересуваш от другите. искаш да си сам в своите представи за всичко и от това да не зависят дните ти, а душата ти да лети над видимото, реалното_искаш да си полет, да нямаш тяло, но да чувстваш, без да се изисква нищо, дори банален разговор.

‘ т а з и , к о я т о н е с ъ м ‘ е идея, подсещаща за пластиките на C h a r l o t t e P o s e n e n s k е / 1930 -1985 /.

онова, което ме свързва към общото в двата типа разказа е дихотомния език на наблюдението_как всяко лице, форма преминава през себе си, за да види себе си по различен начин. точката на тръгване от едното към другото е първо среща в светлината и сянката, в окръжността, която описват. формите на Шарлот пречупват светлината в създаване на вход, после видоизменят междинността, за да утвърдят позицията за изход.

това превръщане доближавам до въздействащата сила на образа и волята / представата и желанието, които изграждат наратива, проследявайки нишките на свързаността им във филма на Сафи Небу, създаден по едноименния роман „Who You Think I Am“ на френската писателка Камий Лоранс през 2016.

влудяването на миналия живот търси приютяване в чувството за непознатост_при ‘ Тази, която не съм ‘.

Клара_Клер / Жулиет Б и н о ш ,

нали животът

те променя

в копнеж да създаваш >

а

изкуството

предизвиква

да изследваш живота >

филмът предлага пресечността на миговете като философия наред с необикновените преминавания, превръщания от едно състояние в друго, далеч извън очакваните фази и специфики на екзестенциалните човешки изпитания. ако подвижността на сюжета следва линията да представи тази, която е или не е, физиологията на човека и човешките събитията, според мен, разкрояват динамиката далеч над сексуалната идентичност_връзка.

какво намира умът в кутията си с възможности и как може да пренареди съставните си части е даденост единствено на произхода на желанието. затова разказаната история е история за желанието да избираме и да създаваме.

тя и той.

тя_в представите на другостта за себе си, за да изпита себе си, тайната на онези гъвкави връзки, чрез които отраженията на измисленото е по-реално от реалността.

той_в идеята за свързаност и близост по снимка, в която вижда знаковостта си_да бъде самата реалност.

и отново моята връзка с духа от творбите на немската художничка C h a r l o t t e P o s e n e n s k е / как се свързват представата и снимката? каква е ролята на изображението и как може то да изгради жив образ. и обратно_как образът може да се разгради в структурата на представата за себе си.

важна ли е истината? коя е истината? нужна ли е, ако носи усещане?

възможно ли е измамността да се превърне в сцена, която среща и после сближава представата и образа? не е ли важна срещата им, наблюдението, създаване на смисъл?

как дигиталността свързва мислите ни и в някакъв аспект образът и истината за него са само корпус на плътния му, сложен знак.

серията ‘ Квадратни тръби ‘ / създана през 1967г. / на Шарлот включва шест кухи тръби от поцинкована ламарина с отвор / наподобяващи детайли от вентилационна система върху покрив /. еднаквият размер на отвора на шестте тръби дава възможност да се съчетават в различни геометрични конфигурации, различно положение, в различна среда и т.н.

това огласява асоциацията ми_тръбите и преливащата представа в образ и обратно /

мисленето е инструментът, който дефинира случващото се_дали прибавяме или отнемаме, дали даваме или взимаме, дали сме или ще бъдем, дали сме вън или вътре е въпрос на мисъл, чрез която се дописва реалността, в която сме.

думата е нега_

следобедът_

издигащ се в кабината на стар верижен асансьор /

спомням си, че веднъж бях чула: – сложи някъде кутия със сандалова свещ и после забрави къде я сложи. сядайки да чете си помисли, че някои думи имат древна памет_ухаят на вечна градина.

Кореспондент

correspondentluna.com

Artspace Luna

от Антония Кесерджиева

фото наратив_Велина

графика_Antonio Keserdzhiev

как изкуството въздейства върху публиката / как свързва хора и представи / как изгражда разказ чрез споделянето на емоция / обект и интерпретация / рефлекс и резонанс_

така нарекохме надеждата си, в подкрепа на смисъла да се търсят нови начини за среща с обекти на дизайна, изкуството, пространствата. този път провокацията ни е към публиката, а поканеният има свободата да изрази погледа си към посочена творба по начин, какъвто сам измисли и избере.

[п о с о к и] камерна експозиция бижута
на Гергана Труканова
юли 2019
Artspace Luna, Бургас

подход / реакция_

[икономика на изживяването] разказва как едно пространство за изкуство, създадено преди 24 години, укрепва своята вяра всеки ден, благодарение на вниманието и креативността на своите автори и публика.
обменът е взаимен и важен, но жестовете са лични и изследователско искрени.

затова ще споделяме_ще питаме_ще тълкуваме и пътуваме в_

и к о н о м и к а
н а
п р е ж и в я в а н е т о

____

юли, 2019

‘ почувствах се като ученичка /
усещах светлината в пластиката, но имах нужда да я наблюдавам / може би ще отида на йога.
изведнъж, късно вечерта, преди да се отправя към леглото / взех решение :
сутринта ще взема брошката и ще отида край морето / ще я снимам. ‘
Велина_

Велина_

познаваме се чрез града, чувството за пространства и джаз /
разпознаваме се в мисли от разстояние /
понякога се разминаваме, но усещаме в световете си място за думи и поглед /
всеки път споделям, че се радвам да се срещнем, а тя:
‘ дори начинът на писане – пунктуация и малки букви
ми носят усещане за нещо, което е извън текста. ‘

листо от смокиня.
за 9 разказа в синьо.
водата предизивиква
светлината да говори.

9 като знак_
9 е плодовита идея_
9 писма до любовта_

събирателност на мига,
в който Велина среща
вълнението
на избора_

обект / пластика / брошка /
сребро_стъкло_сребро /

камерна експозиция бижута_ [ п о с о к и ]
дизайнер_Гергана Труканова
фотоси_Велина_
история с кръгове в слънце / въздух / вода /

_лъчи прекосяват хоризонти /
стичат се в синьо_ светлината е син дъжд_
забравям, че има други цветове.
посрещнала е изгрева при парапета на пристанище Бургас.
брошка с девет кръга за утрото на новия живот /

_____________

идеята ни се изразява в това да срещаме лица и характери, чрез обекти и интерпретации, за които разказваме в Луна.
диалогът на разпознаването се състои в съпреживяване, споделена естетика, подкрепа.
защо мислим да продължаваме да го правим?

усещането ни, че видимостта на добрите срещи
прави думите значими и после превръщането им в знаци провокира да бъдат разказвани и споделяни, а заедно с това стимулират нови идеи, нови изживявания.
изпитваме благодарност за общата интонация!

____

в Кореспондент [ 01 ] споделихме първата си среща от поредицата ‘ икономика на преживяването ‘ _

в нея арх. Десислава Стоянова интерпретира личното си усещане към една от творбите ‘ S t R U C t U R E S ‘ на Елисавета Ангелова / Elvyan, представени в Artspace Luna.

Кореспондент

correspondentlina.com

Artspace Luna

от Антония Кесерджиева

снимки: Кореспондент

пак разкажи, Стендал – колко пъти публиката аплодира ‘ Крадливата сврака ‘ ?

и Росини нека знае – вчера приятелка ми описа най – поетично осъществения спектакъл, 200 години след премиерата му! като сестра на мигове, в които има огън бе този разказ. търсех, ровех и не откривах в паметта си подреден сюжет. затова слушайки я, си представях поле с детелини, онзи растителен вид, който се лута между трилистен и четирилистен смисъл, между щастието и фуража.

притихнала на завет, скрита от свободата на думите, свраката дочула разговор, от който й станало ясно, че намирането на четирилистна ще й донесе онова, от което единствено си нямала –

щастие.

полето било безкрайно в очите на търсаческата й страст, но бързо избрала лудостта – ще откъсна всичките, за да имам и нея.

крадливостта била без умора, а крилете й – не като другите.

без да вдига дори за миг главата си, отскубвала почти с корена всички едри, сочни, зелени стебла и листа.

така била увлечена да има!

а, то… щастието било тихо и невъзможно да бъде откраднато, тъй като било малко и нямало място сред големите, които свраката мислела за дом на това, което преследва.

така се разминали – малкото, което е много и желанието за голямо и повече, което е нищо.

Стендал обичал и ценял музиката на Росини! написва пълна негова биография и както над повечето си текстове, поставил и тук мотото ‘ За малцината щастливци ‘ . благодарение на този щедър разказ и на образа на свраката, който доших с мои конци, вместо с ноти, докоснах мисълта_че човек не може да открадне онова, което не може да има. както и не може да има онова, което е откраднал.

Кореспондент

correspondentluna.com

Artspace Luna

нещата.

от Антония Кесерджиева

снимки_Кореспондент

разминахме се. и нещо ме спря. обърнах се, проследявайки с поглед движенията им, течащи в желание. притихнах, наблюдаваща ги – тя избира своето категорично бельо в дантела, той я чака и мисли унесено, полуживо. в цялото си мъжество на погледа, в съзнаваното днес и сега / една сутрин в 9, източен Лондон / нюансите на фината вълна в сиво, бомбето, бастунът. тя търси желаното, докато той намира представата. тя избира, той е! съчинявах си ги по много начини, задействайки онова парче на Чък Бери и Тина Търнър. лудостта празнува, а аз я усещах в плика с бельо, дантела до земята – жълта луна , напито бомбе, под скърцащ неостаряващ тъмен гьон. тя и той / в ден за намиране . видимостта бе само дар и аз го запазих за себе си. тръгнаха, двама. красиви в дните си. сещам се често за тях . сега също / празнувам уважението.

‘ помнете, че измислицата е нашата страст… ‘

Младост / Паоло Сорентино

Кореспондент

correspondentluna.com

Artspace Luna

от Антония Кесерджиева

снимка_Никол Кесерджиева

погледна с възбуда сините й плитки вечерна самота и реши да види всичко старо по нов, категоричен начин /

има неща, които не можеш да изтриеш от своята памет_колко умно!

– подай ми, ако обичаш, перлената огърлица! – казала царицата на царя.

– не виждаш ли, че е тук – на главата ми / не успях да си намеря короната днес! – отвърнал й страстно и унесено, завинаги преданият на бижутата и обувките й цар.

колко естествени били връзките между ума и случващото се_

смокинови листа, на вас благодаря /

Кореспондент

correspondentluna.com

Artspace Luna

от Антония Кесерджиева

юни 2021

_респект към научните открития и постижения _и колебания към човешката лоялност

Perseverance_ надежда или халба /

там, където има улица, съществува идея за отиване и връщане / проход и преход / приближаване и отчуждаване.

марсоходът ‘ Постоянство ‘ ми донесе образа на писмо от непознат, пощальон от врата до врата. писмо, изградено от важни и разнообразни теми_проекти на човека от 2021, кодирал данни за човека след 2021. в своето пътуване, писмата винаги носят почтената представа за реалността чрез желание за обяснение, а с това и за постигане. самото писане на писма е свързване с друг/о чрез диалог.

ключово постижение!

такава една връзка може да се базира върху проучване, споделяне, облагородяване, събиране на информация и др. фундаменталното проучване на НАСА, вероятно дава и богата представа за дългите вълни и трусове на живота на Земята днес / климат, ресурси, екологични сривове, възпитание и навици /. за себе си обобщих така:

[ марсоходът си направи селфи и взе това, което му трябва ]

слушайки репортажа с новината от началото на 2021, асоциирах всичко с мрежа от социални знаци и практики на живеенето на съвременния човек. затова, новата космическа лаборатория наричам_писмо до Марс или съобщение, обобщаващо универсалния диалог / искам те_пиша ти / като набор от стъпки и формули_ като заминаване в ‘ приближаването ‘ към онова, което искаме, но не преживяваме чрез съзнанието на собствените си очи.

марсоходът ‘ Постоянство ‘ е медия, в която, макар и неподозиращ, всеки жител на Земята е отразил своя личен код, а направените от него обектни снимки ще се четат субективно от всяка отделна памет.

така чета своята_

и мисля, че всички тези позиции ще фрагментират опита ни до днес_кога какво искаме да знаем и кога какво можем да искаме. вероятно, визуално ще напомнят дадаистична пиеса, присъствието й ще носи осезаемо внушение на човека като субект по презумпция, конструиран от събитията на своята консумативност, търсещ ново историческо пространство и прикриващ се от своите наследници – преупотребеностите в напреднала възраст.

персонаж без публика или улица без улична светлина? каква биография му предлагаме чрез себе си и своите кодове?

п о с т о я н с т в о_

доминанта / визионерство / история

не поражда ли конфликт любопитството, преди преодоляване на зависимостите? не стимулира ли стремеж към власт?

преразпределянето ли е устойчивото звено / Гетсби и постоянство?

никак не е привлекателен образът на завземането. чрез ‘ Постоянство ‘, метафизичната му дълбочина, струва ми се, създава негов обобщен и продължен образ, и експлицира природата ни като медиатори между чистото и замърсеното, ресурсното преразпределяне и сблъсъка между тях. не ми се иска сюжетът на безизходицата да се тълкува като факт на усъвършенстване, любов към наблюдението с цел трупане на познание.

по – скоро_ мисля си за устойчивостта и п о с т о я н с т в о т о като рацио, почистващо Земята.

юни 2021

от Антония Кесерджиева

Кореспондент

http://www.correspondentluna.com

Artspace Luna

от Антония Кесерджиева

юни 2018

филм_

еротика във валса или дънки за всеки_ любов щастие маслини

дълго време за проумяване на ясното небе_ под старото палто носи щастието ‘в себе си’

повтаря думите на Джакомети ‘всичко, което правя е единствено заради удоволствието’

дълго време за проумяване защо на последната спирка_ е виенското колело

от остатъчните грешки си направи пролет, за да види цвят_ разцъфнал върху ябълково дърво

така избягал от самотата на мечтата_ играе валс без дънки града събира на глас бълнува_ ‘животът е пътуване, което правиш сам’

____

продължавам да мисля, че усещането за творба_ е умението да създаваш фикция / с игровите средства към реалността_

юни, 2018

Антония Кесерджиева

Кореспондент

http://www.correspondentluna.com

Artspace Luna