облачни етюди и други импресии_ една среща с арх. Мариана Сърбова

[ съзерцания_контакт на елементи_ истории за празни пространства, пълни с тишина ]

диалог / модерация Антония Кесерджиева / за Кореспондент

фотонаратив Мариана Сърбова / лична колекция

усещането_да покаже част от своите идеи в Artspace Luna_се корени отпреди повече от 10 години и подобно на любопитството ни към различните й творчески импулси, изборът на същност, форма, концепт_все се отлагашв във времето.

така се случваше, че живите ни разговори, дори и тези на крак пред витрината, винаги намираха свой характерен притегателен център и оставяха послевкуса си от споделеното_многозначително. 

[ облачни етюди и други импресии ] _

в един ден през януари /

откриха връзката си с пространството съвсем органично_

линията в девет броя авторски творби от Мариана Сърбова стана част от новата ни форма на общуване в Artspace Luna [ откъси ]_

в [ откъси ]_поканените артисти имат свободата да взаимодействат с други артисти и творби, като публиката и мястото благоприятстват процеса на проникване и домисляне.

освен представянето й в галерийното пространството, интересът ни към идейните проекции на Мариана Сърбова включва и разговор, който очертава творческия характер на архитект Сърбова.

в този процес на взаимодействия, модератор ще ни срещне с нови интерпретации върху [ облачни етюди и други импресии ] на съмишленици, чиято творческа намеса ще нюансира по свой специфичен начин представата за облака и отношението към съзерцанието. 

кои са те ще стане ясно в поредна публикация / в Кореспондент_

една среща с арх. Мариана Сърбова_

[ разговор / портрет / пространство / проект ]

Кореспондент /

_местата и облаците / ако ги приемем за пътуващи отражения_къде и кога стават изразители на архитектурните пейзажи >

Мариана Сърбова /

Мисля, че облаците дирижират сюжетите край нас и подсъзнателно – настроението, което пейзажите предизвикват в нас. Те са не просто филтър за светлината, но и декор, а често – и главен герой във визуалния разказ.
Стихия, космополитност, спонтанност и далечна обусловеност. Изразител на онази популярна фраза, как едно пърхане на крило на пеперуда в отдалечен край на Земята може да промени всичко…

Тяхната архитектура е параметрична архитектура на полето, без начало и без край. Ние сме тези, които ги кадрират. Или нашият хоризонт. Или нашата информираност – всеки чете облаците според понятията, с които работи – дали като метеорологична информация, дали като визуално присъствие, символика, закони, които ги управляват и т.н.

Мисля, че винаги ме е вълнувало да гледам как нещата се променят. Как се превръщат едно в друго. Какво може да скрие хоризонтът и какво – не може. Какво значи граница и къде свършва тя. Да търся невидимите граници и как те оформят средата – в природата, в архитектурата и културата, в паметта… Посветих дълго време на една моя фиксация – интересни ми бяха онези състояния, които нито представляваха ясна граница, нито пък бяха плавен градиент. Може би откривах в тях спонтанна среща между архитектура и стихийност – нарекох ги за себе си граниенти – скокове на превръщане на нещо в нещо друго. На бреговете и пристаните – във вода, на сухата напукана земя – в кал, на спомените – в други истории. Изследвах как различно солените води изграждат различни пейзажи. Няколко от артистичните ми проекти са вдъхновени от тези размисли [ПАМЕТ (Запомням – забравям), Voronoi mud, СОЛ]. В тези принципи намирам близост с облака като концепция.

Харесвам облаците и като наивен символ от детските рисунки – сякаш говорят за летеж, пътуване, поглед отвисоко, лекота, игривост. Имам чувството, че често ги използвам подсъзнателно. Дори сега се замислям, че една от първите и любими песни, които пях на сина ми, беше „Облаче ле бяло“ – харесваше ми да си представям облачето как вижда всичко долу, там от високото…

Кореспондент /

_какво съобщават облаците на съвременния архитект? какъв би бил метафоричният им прочит за теб >

Мариана Сърбова /

Виждам в тях метафоричен израз на кръговрат, на преносно / преходно състояние, на това как функционира светът. Те са видимата страна на глобални и комплексни процеси, на обусловена стихийност. Все по-честите прояви на екстремно време действат като сигнална лампа, че би трябвало да променим навиците си като цивилизация, а и би трябвало да обмислим стратегии как да реагираме на тези екстремности – това касае много аспекти на архитектурната професия.

И архитектът, и художникът в мен обожават да съзерцават природата. В нея откривам много красота и философия, базирана на природни закони. И усещането, че колкото и да напредваме технологично, природата е онова голямото, повсеместното, непобедимото, от което ние сме просто част.

Облаците са изразител на флуидност, но и на конкретна форма сега, в настоящето. Един застинал миг, а после – следващият, и после следващият… Усещане за момент, за това, че мигът е събитие! И безкрайна възможност за промяна, отдъхване от желанието за контрол, нуждата нещо да е там „завинаги“, завършено и стареещо (независимо дали по хубав начин или пък не). Звучи леко антиархитектурно (но защо да разглеждаме архитектурата само като траен градеж)?

Една от най-запомнящите се за мен инсталации от Венецианското биенале беше едно пространство, което предлагаше разходка из изкуствено създаван облак [вж снимка, 12то издание на Венецианско биенале за архитектура, 2010 – Cloudscape by Transsolar + Tetsuo Kondo]. Приех го като празник на спонтанността (макар и в случая дирижирана…)

[ 12то издание на Венецианско биенале за архитектура, 2010 – Cloudscape by Transsolar + Tetsuo Kondo ]

Имам много ясни спомени за преживяване на облаци, всеки път – специфично, почти театрално преживяване, гъдел за сетивата… Моменти на наближаваща буря – грандиозно! Моменти, в които главата ти вече е в облаците, а тялото ти – още не е. Моменти, в които си се извисил над облаците и онова там долу, под тях, е вече далечно за теб – ти си в друг свят. Моменти, в които мъглата е превърнала вода и небе в един общ флуид, без основа и граници, а аз съм някъде там, по средата. Мъглата е едно облачно състояние, което е много интересно… То прави нещата не директно видими, не веднага, не ярки. Кара те да ги доближиш, за да ги разбереш, да изостриш сетивата си, да вложиш време и внимание. Или просто да ги оставиш забулени пред теб…Субектът се превръща в център по чисто оптически причини, а това помага да влезеш навътре към себе си. Май е време за една мъглива серия…

Кореспондент /

_ти между етажите / или гравитация за чувствата ти днес_как се развиваш сред форми и състояния, които те вълнуват истински, Мариана?

преди време / в момента / в полето на бъдещи идеи >

Мариана Сърбова /

Обичам да следвам любопитството си и пътищата, по които ме води опитът. А това често води до различни стилове, форми и теми. Но мисля, че през всички – колкото и да са разнопосочни, минава тънка свързваща нишка… може би по-скоро мрежа.

Трайно интересни са ми Следите като тема. Тя е безбрежна, въпрос на ъгъл, под който да я разгледаш. Много от нещата, които съм правила могат да се обобщят около тази тема (дори и архитектурни проекти, често – реконструкции). Харесва ми да търся начините, през които да се изрази дадена идея – материалност, техника, история, символика. Интересно ми е да работя с необичайни материали, носещи нещо повече от визуална информация. Така се родиха сериите [Тъкан, Платна, СОЛ, Територии, Огнища, Кулите на Сердика].

В контекста на следите, облаците са свидетелство за времето, също като вятъра, а той е нещо друго, което вълнува въображението ми. Това, че материалността му е невидима, но оставя следи. Може да се разгледа и метафорично. В годините развивам усещането си за вятъра и през уиндсърфа. Казвам го, защото е нещото, което ме е накарало да си изградя цяла една философия за живота и да получа много уроци и порив за творчество. Вятърът става символ на обстоятелствата, които срещаш, и изкуството е как ще отговориш на тези обстоятелства, на посоката им, на вълните, които те ще повдигнат, колко рано ще ги предусетиш, ще ги атакуваш ли или ще се пуснеш плавно и безконфликтно по тях, с какво снаряжение ще се подготвиш, как би се справил със страха или провала… Всичко това може да се пренесе във всяка една среда – в планината, в пустинята, ако щеш…..
Много често морето присъства в моите сюжети. Присъства в различни роли.

То е безкрайно вдъхновение и безкраен учител за мен. Изобщо природата, както и заниманията, които изправят човека и природните стихии един пред / до друг, са нещо, което търся и в ежедневието, и в изкуството си.

Накрая, но може би всъщност на първо място по важност е това, че станах майка. А това е нещо, което оцветява целия ми свят по нов начин. Със сигурност – и изкуството.

Кореспондент /

_съзерцанието и тихата сивотата в творбите ти_един образ ли са?

Мариана Сърбова /

Може би да. Обичам цветовете и не ме е страх да ги използвам, но може би сивата естетика ми носи усещането за съзерцание и уединение, за тишина, затова не мисля, че тя е бягство от цвета, просто е въпрос на настроение и изразно средство… Виждам цвят и в сивото. Влекат ме графични сюжети – или драматични, или спокойни и мъгляви до скука…, хоризонти… Сивото е много богат цвят, въпрос на отношение с останалото – може да накара нещо друго да стане по-живо само заради близостта му до него. А може пък и да е заради архитекта в мен?

Имаше период, в който ми беше трудно да обясня с една дума професионалния си път, заради това, че професията ми е архитект, но пък част от заниманията ми са свързани с визуални изкуства и то в различни посоки. Но знам, че всяко нещо, което е станало част от самоопределянето ми, е оформило и начина, по който практикувам всичко останало.
Скоро си дадох сметка, че едно от любимите ми изразни средства е моливът. Ти веднъж ме попита дали е заради възможността да се изтрива, а аз първосигнално ти отговорих, че обикновено „не трия“. Но всъщност не е точно така – когато използвам гума, просто усещането ми не е за триене, а за промяна, за моделиране, може би отново може да ни върне в контекста на облаците като флуидна среда.
Мисля, че често пренасям този процес и в архитектурата, за добро или лошо… Усещането за дадено пространство продължава да се развива до последно, понякога и отвъд.

молив_усещане_молив_сърце

Кореспондент /

_как би разказала нюансите в градския ландшафт? ако се вгледаш в местата за култура_можеш ли да посочиш онези, в които откриваш взаимодействия между различни среди, публики и какво е нужно, за да се случват по естествен начин >

Мариана Сърбова /

О, колко дълга е тази тема…

Мястото за култура не е просто сграда, не винаги е в градска среда, не е нужно да е и физическо място дори… То е контекст, в който се случва преживяване / споделяне на нещо специално, вълнуващо, замислящо, диалогично. Понякога и предизвикващо възприятията ни. Но главното е, че това е пространство на уважение и любопитство. За мен уважението е може би най-висшата проява на култура. Да можеш да чуеш, видиш, усетиш, вкусиш, докоснеш, разбереш и оцениш различното. Ако трябва – и да го поставиш под въпрос, но с правилната мярка (цяла една тема). А любопитството е двигател за развитие, за движение към новото.

Аз съм силно изкушена както от традиционните места за култура, така и от алтернативни и по-спонтанни форми. Местата за култура все повече се превръщат в пространства за култура, което е едно по-флуидно, по-облачно състояние – днес тук, утре може би другаде, могат да възникват спонтанно / временно, да се променят, пътуват,  да се разширяват към други, нефизически среди. Различните медии също предоставят пространства за култура (с цялата им отговорност като такива), но мисля, че нищо не може да се сравни с ефекта на живото преживяване и споделяне.

Като архитект, моят опит е свързан с различни проявления на подобни пространства. От много години интересите ми в тази област ме водят към участие в екипи (Архитектурно студио „Мото“, „Ателие 129“) за проекти на сгради и пространства за култура (Културен център НХК, Магазия 1, РЦСИ Топлоцентрала, Симбиотично). Може би основните принципи, които целим от самото начало, са отвореност, достъпност, гъвкавост. За да може тези места да станат естествена част от ежедневието на хората, да ги изкушат, да изградят общности, да сближат творците и публиката, да премахнат определени стереотипи и прегради (понякога физически, понякога – не). Да дадат на артистите повече възможности за експерименти, а на публиката – нови гледни точки.

Имаше един много интересен и активен за мен период на експерименти и в pop-up места за култура (бях част от организации като „Трансформатори“ в София и „Хамалогика“ в Бургас), където пространствата за култура и взаимодействие възникваха временно в определен контекст, с определен смисъл и идея и предизвикваха обществена реакция, оставяйки отворен край. Убедена съм, че тези акции (организациите в крайна сметка имаха и реализации като реални места за култура) промениха доста обществени нагласи и наложиха някои тенденции – отвориха по-ясно градската среда за взаимодействие и я превърнаха в отворена сцена / галерия / игрално поле… Смятам, че успехът при подобни инициативи идва от силната идея и правилната мярка.

Оценявам всички тези разнообразни възможности да се занимавам с подобни теми, споделяйки опита си с невероятни колеги и приятели, защото това е нещо, което истински ме вълнува – и като архитект, и като артист, и като човек. Смятам, че това е път, по който може да се промени едно общество към по-добро. Често решенията на големите проблеми идват от малките ежедневни стъпки, от въпросите, от сближаването постепенно, от това как възпитаваме децата си да живеят заедно занапред, от това каква среда обитаваме и как я обитваме. И тук идва ролята на местата за култура и образование и цялостната политика спрямо тях. Въпросът е и архитектурен, и далеч не само.

[ Мястото за култура не е просто сграда ]

Кореспондент /

_как се справяш с кича в архитектурата и културата на (не) приемането_кога една сграда, архитектурен ансамбъл, паметник или друг вид пластичен обект се превръщат в част от атмосферата на града_какво означава ‘вписването’ им и доколко е необходимо >

Мариана Сърбова /

Много е тънък моментът да уцелиш правилните отношения между различни обекти и истории. Понякога хармонията означава деликатно вписване, ненатрапчивост, понякога контрастът също създава баланс. Мисля, че хармонията / приемането са въпрос на разбиране, мярка и уважение (както споменах и в предния въпрос) – като пространства и обеми, като разказ. Когато даден исторически пласт е широко приет от обществото, нещата сякаш са по-лесни, по-праволинейни. Трудното е, когато има нееднозначно приети исторически периоди със своите символи и среда. Консенсусът, ако изобщо е възможен, е въпрос на наратив, който дадено общество се споразумява да разкаже (тук интересното е и как преминава процесът на споразумяване…). Дали заличаване, дали възстановяване, дали интерпретация / поука. Има различни примери за различни подходи.

Аз възприемам като кич нещо тогава, когато балансът е силно нарушен и се стигне до свръхинтерпретация, погрешна интерпретация, преиграване. Трудно се справям с подобно присъствие (особено в обществени пространства), дразни ме и ми става тъжно, ако е в значителни мащаби и на важни места, особено като съзра потенциала, който е загубен. Промяната е дълъг и нелинеен процес. Не че аз съм крайната инстанция – съдник, но пък всеки възприема света според мирогледа си (в развитие).

Смятам, че кичът лесно вирее там, където липсва приемственост, а в България традициите и развитието са нещо, на което периодично са подрязвани корените. И уж всичко започва отначало. Но хората имат нужда от корените си. Търсенето им, обаче, когато е повърхностно и настървено – води до странни интерпретации, приближения и съблазънта да се намират бързи зрелищни решения. По този начин естественото желание за идентичност се изражда в псевдопатриотизъм, отрицание на другостта, несъвместимост между пластовете – архитектурни и културни. За да живеем заедно все пак, трябва да имаме малко повече емпатия и разбиране за причините за другостта, без това задължително да означава да ги приемаме. Но и критично мислене. Тук някъде изкуството и пространствата за култура в широк смисъл могат да бъдат мост може би… отново един много дълъг процес.

На моменти контрастите са толкова ярки, че се превръщат в една нова идентичност, родена от: шарен индивидуализъм, насложен върху сивата бетонова среда на колективизма, от опити за свръхтрадиционни мотиви в опозиция на безличната модерност, от показна лъскавост, граничеща с мизерия, от гръмки думи върху съмнителни действия, от пошлост, представена като нормалност, от груби пазарни принципи, приложени върху обществени пространства, (като не говоря само за архитектура)… Не мисля, че средата трябва да е твърде стерилна и унифицирана, харесвам мултикултурни места, с натрупвания, въпросът е как съжителстват тези всички натрупвания. Всяка среда се формира от обществото, което я обитава, а тя пък, от своя страна, има силата да възпитава хората. Това е сложен, бавен, двупосочен процес и ние всички сме участници в него – ние моделираме и биваме моделирани едновременно.

[ На моменти контрастите са толкова ярки, че се превръщат в една нова идентичност ]

[ Понякога хармонията означава деликатно вписване, ненатрапчивост, понякога контрастът също създава баланс. ]

Кореспондент /

_ако можеш, сподели ни творческите си / професионални практики, чрез които осъзнато се опитваш да въздействаш на среда, аудитория_сигурно внимателно избираш свои фундаменти >

Мариана Сърбова /

Опитвам се да вървя в тънката зона между осъзнаването на голямата отговорност на проектите, с които имам късмета да се занимавам, и това да не се вземам прекалено насериозно. Или пък се отдавам на удоволствието и почивката от тази отговорност чрез изкуството – радвам се на свободата нещата да зависят изцяло от моите решения и усещания.

Обичам да експериментирам. Правя нещата искрено.

Захващам се със задачи, за които мисля, че са добра посока, т.е. идеи, в които вярвам, задавайки си въпроси. Останалото е свързано с много труд и усилия. Доста често ме гложди съмнението дали не може нещо да се измисли по-добре и опитвам да слушам интуицията си до последно, независимо до колко усложнения води това.

Ценя хората, с които работя.

Кореспондент /

_паметта_каква история ще ни разкажеш, интерпретирайки върху темата за хората като убежища >

Мариана Сърбова /

Толкова много може да се каже за паметта, че избирам просто да я разгледам в духа на нашия ряазговор досега – като една облачна структура. Тя не е константа, тя е пространство на следи, които могат да се замитат от „вятъра на времето“. Едно и също нещо оставя различни следи върху различни повърхности и среди. Подобни, но никога същите. А самите следи също не са вечни. Човек и да има огромни бели петна – може би нещо като плътна облачност, случва се нещо да освети малък детайл и да изплуват напълно забравени мигове… Асоциациите са нещо много интересно и напълно алогично, сетивно, подсъзнателно. Спомените ни са филтър, през който преживяваме реалността.

Преди време направих едно видео, посветено на идеята как хората често помнят избирателно, как паметта ни осцилира между различни фази между ЗАПОМНЯМ  и ЗАБРАВЯМ. Беше игра на думи и на форми, която показваше как наглед малки разлики могат да направят спомените ни нееднакви, недостоверни. Което не означава, че паметта не е един от най-важните аспекти на нашето съществуване и не оцветява дните ни. Може би е просто призив да погледнем с по-бистри очи реалността, дори по-скоро да се потопим в реалността.

Кореспондент /

_кога и по какви начини общото и частното си взаимодействат / по отношение на творческите проекти /? можеш ли да споделиш вдъхновяващи примери от практиката си >

Мариана Сърбова /

Не знам дали това е отговор на този въпрос, но първата ми асоциация беше ето в тази посока:

Ще разгледам частното като личното, малкото, на фона на по-голямата история / проект. Но те, проектите – големи или малки, не се правят сами, те се правят от хора, с техните малки лични истории, преживявания, разбирания… Те са отражение на нашето обучение, възпитание, но и понякога моментно вдъхновение, настроение. Мисля, че почти всеки проект е съпроводен от малки дребни случки, които водят до конкретни решения.

Аз вярвам в малките уж случайности, малките стъпки встрани, които те водят в определена посока, ако последваш следата им. Трябва да се научиш да ги разпознаваш, тези значещите случки.

Убедена съм, че те се появяват в правилния момент, за да генерират правилна посока / решение / развитие. Или поне, за да зададат въпрос. А въпросите са хубаво нещо – понякога водят и до отговори, но само понякога. Благодаря ти за твоите, не очаквах да се разприказвам толкова!

Кореспондент /

Платната са дълга тема, минала през по-философски прочит през проекта ми „Платна“. Там отново се интерпретираше идеята за следите като форма на изкуство, макар и не винаги замислено като такова.

И кое превръща дадени следи в изкуство? Намерението, съдържанието или целенасоченото рамкиране / кадриране? Експериментирах с превръщането в картини на стари ветроходни платна – първоначално бели, в последствие по време на живота им – овехтели, със следи от употреба и от всичко, през което са преминали. Нова форма на белота и празнота. Сториха ми се приказно красиви, изпитвах голямо вълнение и лек страх докато ги прорязвах в новите им стереотипни квадратни форми. Те бяха пълни с истории, които се надявах, че ще разкажат по нов начин вместо да ги изтрият чрез това разрязване.

Това, което искам да кажа с този разказ, е, че платната освен медия, могат да са и съдържание. А дори могат и да не са платнени. Материалността също разказва свои истории, не само образите. Важното е да е въздействащо. С история, следа, сивота или цвят, присъствие или празнота…

Ние самите сме платна с нашите си белези от пътя.

____

за Мариана Сърбова_

 
Арх. Мариана Сърбова завършва Архитектура във ВИАС през 2005 г., като по време на следване учи един семестър в HFT, Щутгарт през 2004г. След дипломиране продължава работа в архитектурно бюро „Тилев архитекти“, след което участва в проект на Zoom studio. От 2006г. започва дългогодишно сътрудничество в бургаското архитектурно студио „Мото“, където има самостоятелни проекти, както и такива в екип. През годините в различни екипи – с арх. Десислава Стоянова, арх. Петя Танъмова, арх. Габриела Илиева – Нунева, арх. Антон Колев, арх. Адриана Сърбова участва в конкурси и проекти за обществени сгради и пространства, част от тях – реконструкции. Болшинството от тях завършват с реализации.
Междувременно през 2009г. става член на Сдружение Трансформатори в София, а през 2012г. – съосновател на Сдружение Хамалогика в Бургас, с които развиват проекти в сферата на градската среда, социалните иновации, културната политика. През 2020г. основава „Ателие 129“.
Има самостоятелни и групови участия в изложби в сферата на дизайна, визуалните изкуства, илюстрацията. Има опит и интерес към интердисциплинарни проекти.

Голяма част от архитектурните проекти, в които има участие, са отличени с престижни награди в национални конкурси:

Реконструкция на бившата топлоцентрала на НДК в Регионален център за съвременно изкуство „Топлоцентрала“ (конкурсен проект Сдружение Колев – Сърбова, в екип с арх. Антон Колев; реализация в екип с арх. Ардиана Сърбова):

2018 – 1 награда в конкурс за идеен проект (Сдружение Колев – Сърбова, в екип с арх. Антон Колев)

2022 – Награда на журито от Награди за ярки постижения в областта на културата на Столична община за РЦСИ Топлоцентрала (Ателие 129, в екип с арх. Ардиана Сърбова)

2022 – Специална награда от Сграда на годината в категория „Социална инфраструктура – култура, наука и образование“ (Ателие 129, в екип с арх. Ардиана Сърбова)

Културно – туристически комплекс „Ченгене скеле“, гр. Бургас (Архитектурно студио МОТТО, в екип с арх. Десислава Стоянова):

2021 – 1 награда от Сграда на годината в категория „Проекти, свързани с развитието на градовете“

2021 – Специална награда от Български архитектурни награди

2021 – Награда от „Архимория“21 в категория „Спортни и рекреационни сгради“

Реконструкция на сградата на Културен дом НХК, гр. Бургас (Архитектурно студио МОТТО, в екип с арх. Десислава Стоянова и арх. Габриела Илиева – Нунева):

2014 — 1во място в конкурс за идеен проект

2021 – Награда „Архимория“ – Бургаски архитектурни награди

2021 – Номинация за Европейски награди за архитектура „Мис ван дер Рое“

2021 – Специална награда Archinova в категория „Реализации – Обществени, индустриални сгради и хотели“

2022 – Специална награда от Сграда на годината в категория „Социална инфраструктура – култура, наука и образование“

Морски център “Магазия 1“, гр. Бургас (Архитектурно студио МОТТО, в екип с арх. Десислава Стоянова и арх. Петя Танъмова):

2016 – Специална награда от Сграда на годината в категория „Градски проекти – транспортна инфраструктруктура“
2018 – Специална награда от Български архитектурни награди

2019 – Номинация за Ервопейски награди за архитектура „Мис ван дер Рое“

„Стената на Приказките“, гр. Бургас (Архитектурно студио МОТТО, в екип с арх. Десислава Стоянова):

2009 – 1во място в конкурс за идеен проект

2011 – Номинация за Бург на годината

2012 – Награда в категория дизайн от Национален преглед на българската архитектура

Градски хотел „Sea Garden“, гр. Бургас (Архитектурно студио МОТТО, самостоятелен проект):

2009 – Спеиална награда от „Архимория“ – Бургаски архитектурни награди

Офис-сграда „На Тясно“, гр. Бургас (Архитектурно студио МОТТО, самостоятелен проект):
2007 – Награда от „Архимория“ – Бургаски архитектурни награди
2008 – Специална награда от Национален преглед на българската архитектура

“Pat(t)io” – керамична система

2014 – Специална награда от „TileAward“, организирано от AIT и Acrob Buchtal, Германия

„Липсващият небостъргач – Кулите на Сердика от светлина“  (самостоятелен проект):

2005 – Бронзов Визар в конкурса „Първият небостъргач на София“ към VIZAR – Европейски награди за българска архитектура

Дипломен проект:

2005 – годишна награда на фондацията „Яков Черников“

2005 – годишна награда на сп. „Детайли“

2005 – годишна награда на AluKoenigStahl

Визуални изкуства и дизайн – избрани участия:

2012 – Самостоятелна изложба „Pret-a-design“ в размките на Sofia Design Week 2012, София

2012-2018 – Мултижанрови проекти със Сдружение Хамалогика в областта на намеси в градска среда, социални иновации, културна политика и др.

2013 – Участие с видеоклип „Памет“ в проекта на Трансформатори „ReVision – 3D Мапинг върху паметника „1300 години България“ пред НДК, София (в екип с Адриана Сърбова и по музика на Галина Милкова)

2013 – Самостоятелна изложба „Морски“ в „Чайна“, Бургас

2013 – Самостоятелна изложба „Morfauna“ в Арт клуб Mishel, Созопол

2014 – специална награда от конкурс за дизайн на керамична система „TileAward“ 2014, организирано от AIT и Acrob Buchtal, Germany

2014 – Участие във фестивал за съвременно изкуство CONTEMPO 2014 с изложба СОЛ I, Варна

2014 – Самостоятелна изложба „СОЛ II“ в рамките на Фестивал на солта, организиран от БФБ, Бургаски солници (текстът към песента „Солени същества“, обект на настоящото кондидатстване, е създаден към тази изложба)

2016 – Участие в групова изложба “Желязното магаре” в Дом на хумора и сатирата, Габрово

2017 – Участие в групова изложба в рамките на XIX Bienal Internacional de Arte de Cerveira, Portugal

2017 – Самостоятелна изложба “Сърцето ти е океан” в Читалище Хамалогика, Бургас

2017 – Самостоятелна изложба „Есени и сенки“ в Soul kitchen, София

2016-2017 – „Платна“ самостоятелна пътуваща изложба в галерия „Георги Баев“, Бургас, галерия „Орловска 10“, Габрово, галерия „Гъбенски“, Трявна

2018 – Самостоятелна изложба „Солени пейзажи“ в „metta“, София

2018 – Участие в групова изложба и пленер “Форма”, Трявна

2017 – 2022 – Участия във фестивал на съвременното изкуство „Вода“, Бургас

2022 – Награда (1 от 3ма финалисти) от конкурса „The Sofianer“, организиран от Credo Bonum, София

2024 – Облачни етюди и други импресии / съзерцания_контакт на елементи_истории за празни пространства, пълни с тишина / гост в [ откъси ] Artspace Luna, Бургас

____

[ платна_полет /

вода_въздух /

хоризонт_вертикал ]

Кореспондент

correspondentluna.com

Artspace Luna