текст_Антония Кесерджиева
снимки_ Никол Кесерджиева Николай Георгиев и Кореспондент
[ едно ] визуално есеистично подреждане на мигове и паузи, предизвикани от различни пътувания, неотменими преживявания, свързани с мисълта за време и думи, с които очертаваме или пренареждаме световете си_тези, които живеем, онези, които измисляме и всички останали, които усещаме в пълнота и едновременност – интерес или увереност към въпроса ‘тук ли сме?’
винаги става така_докато пътуваме, тайно си представяме, как после_ дворът ще обеме разстоянията, белязали всяко пътешествие, ще архивира цветове, аромати, звуци и ще ги превърне в дрон за припомняне, който като огромна жужаща пчела разглежда отгоре истинската картина, после отразява всеки ъгъл светлина по различен начин и ни предлага кадри от загадъчната й безкрайност_
да, дворът е там, където всички разкази, събирани в пространства, населени с места и хора, галерии и барове, улици с храна, покриви и паркове се преплитат, а смисълът им напомня йероглиф, който разчитаме бавно и интуитивно_
винаги става така_
първо погледнах надясно, защото знаех, че е там и разбрах колко много прилича на спирка и то на такава, на която съм чакала някога. усещането за път и формата на очакване са центърът, който поставя на изпитание коя да е разумна причина за тръгването като процес.
спирката е междина сама по себе си, изследване на специфичния вътрешен режим или баланс, в които душата решава да очертае посока и придава импулса на тялото, за да извърши промяна, като преди това чака превозно средство / онези недвусмислени мотиви, които окриляват двигателя в целия процес.
преди всяко качване в автобус, трамвай или влак си представям прозорците в него – тяхната големина, щорите или светлината през тях, дали са отварящи се. всяка спирка е преувеличеният модел на хол, в който мислите ми играят на ластик – в ритъм и отскоци, докато в един момент пред мен не спре автобусът с характерното си тютюнджийско прохъркване и заедно със светещите му глобуси и периферни мигащи светлини, се превръща в тяло на огромна и уморена градска стоножка – важен инструмент за пространствената ми проекция.
една, две или три стъпала, вратите се затварят, а вярата ми, че пътят започва отначало се отваря като нова кислородна бутилка.
със същото усещане гледах на тази отворена за света сграда и колкото повече приближавах към нея и водата, в която надничаха мраморните й стени, подтикващите думи на Никол – хайде, вътре ще видиш стола! – се превръщаха в ключ към вниманието ми.
Павилионът_
Лудвиг Мис Ван дер Рое е автор на уникалното по рода си пространство, което носи специфично съчетаване на ‘ вън ‘ и ‘ вътре ‘ без да нарушава тихата линия на съзерцание и хармония.
животът на Павилиона става изразител на копежа на архитекта по лаконичността на новите изразни форми. мястото му е избрано също от Мис Ван дер Рое – макар преминала през свои градивни етапи, сградата и до днес се намира вдясно от Двореца на Барселона.
Павилионът е построен за първи път през 1929 г. за Международното изложение в Барселона, представящо архитектурни идеи и образци от цял свят, като идейната връзка е – да представлява официалното място за посрещане на крал Алфонсо XII, който пристига на изложението през същата година.
Мис ван дер Рое настоява в Павилиона за изложението да бъдат поставени само два стола – троновете за краля и кралицата на Испания. столовете с име ‘ Стол Барселона ‘ са от малкото важни обектни присъствия в сградата, станали символ на архитектурното съчетание_модернизъм и функция, а името на създателя им неминуемо се сочи за един от творците, чиито произведения определят облика на градската архитектура на ХХ век в световен мащаб.
не остават тайна обаче и вижданията на близки архитекти от този кръг, които сочат влиянието или изцяло авторството зад идеята ‘ Стол Барселона ‘ на името на Лили Райх, която е единствената преподаваща жена в школата BAUHAUS.
ако това е така, жалко, защото ше бъде само един от лошите примери в световно отношение към професионализма и половата принадлежност. съпричастността ни към разумен баланс и начини на влияние по темата, днес са доста по-изявени през кино, литература, събития и акции, но въпреки всичко са болезнени уроците, многобройни са и грозните случаи, които драматизират години, а понякога целия живот на талантливи, забележителни жени, стигнали висоти в облстта на своите интереси и въпреки това, неполучили подобаващо признание или уважение сред обществото, за разлика от мъжете до тях.
Павилионът се превръща в една от емблемите, най-интересните архитектурни послния на испанския град и още през 1929 г става изразител на ново архитектурно движение.
въпреки всичко, година след това сградата е разглобена, а през 1980 г. цялата архтектурна общност в града безусловно настоява Павилионът – вече превърнал се в градска ценност – отново да бъде възстановен поради живия интерес към мястото и идеята около него.
започнатата реконструкция през 1983 завършва три години след това – през1986 година, като за този период изключително внимателно са подбирани и доставяни мраморни късове от местата, от които са били добивани и в далечната 1929 г. – Рим, Гърция и Атласките планини.
‘ Утро ‘ се нарича скулптурата на Георг Колбе, разположена във водната среда на откритото пространство на Павилиона.
цялата специфичност в едно движение_
цялата светлина в едно отражение_
духът на съзерцание тук добавя към колекцията от мигове силата на възраждането, на непрестанното обновление, с което се зареждаме. отново се връщам към темата с очакваното пътешествие, тогава, когато се намираме на спирката, чакащи непознатото_ с формата на време, човек, идея, смисъл или автобус_
чакащи новото_с формата на време, човек, идея, смисъл_
отново в парка ‘ Хуан Миро ‘, там сме си ‘ вкъщи ‘_ зелено утро с пъстри папагали, безброй разхождащи се кучета, смелостта на Леон да се заиграва с пясъчните им стъпки
всички снимки споделям благодарение на редакторския му усет / макар само на 1 година и 11 месеца / , а слънцето в Испания е така щедро към него, че месеци по-късно, когато отново ще усети колебанието на лъчите му в дъждовен Лондон, ще извика искрено развълнуван – мамо, жълта светлина, жълта светлина!
на снимките_Никол, Леон, Николай
Музей Пикасо, Музей Моco, MACBA , Музей Хуан Миро, Националният музей на каталунското изкуство са нашите любими пространства, превръщащи града в средище, място за уютно спиране и забавяне на темпото, за осмисляне на пълнокръвните му връзки – изкуство, архитектура, местна и световна култура, които се срещат в истински, устойчив съюз.
много ми се искаше да видя града дъждовен, но преваля за кратко и не усетих дълбоката връзка, която обикновено търся с дъжда и мястото, движещите се хора.
и все пак, след една дълга закуска с местни сладкиши и много кафе в двор, потънал в зеленина и гугутки, краткият дъжд затанцува по прозорците наоколо доколкото да ни напомни, че е време за нова изложба.
изненадващите изложби са част от емоционалната интонация по време на престоя ни в Барселона_
Chris Ware разказва въпросително съвременността ни през платформите си, базирани върху динамични дискурси, визуална архитектура, плътни персонажи.
Chris Ware_комиксовата форма в търсене на паметта, която стои в основата на всяка идентичност, процесите на изграждане, съзряване и изразяване – различните етапи, свързани с разширяване на съзнанието, възприемането и сетивното осмисляне на преживяното от различни срещи, през които минава животът на всеки
изключително самокритичният американски художник карикатурист Chris Ware изследва теми като – социалната меланхолия, депресията, породена от обществената изолация и липсата на внимание, искреност в общуването между хората.
залите дават възможност за усамотяване и е толкова естествено потапянето в духа на иронията му, с която рисува съвременния свят като реклама за лична употреба.
Chris Ware е артист с интересен и разпознаваем стил, характерен с ярки форми, стилизирано изведени персонажи, които притежават вкус и сетивна чувствителност към многопластовия анализ на процесите и реалността.
аналитичното мислене на автора проследява живи и пълнозначни наративи, преминаващи от тема в тема като свободно бягащи, необуздани в любопитството си графични знаци.
любопитство имах и към изследователите му_ в публиката разпознах екип от френски автори, разговарящи разпалено през дух и енергия, с много смях и възгласи на висок глас със своите ученици, последователи, дошли да разглеждат и размишляват заедно, да се насладят на истински приютяващ свят_игрив и умен_
Chris Ware създава поредицата ‘ Acme Novelty Library ‘, графичните романи ‘ Building Stories ‘, ‘ Rusty Brown ‘, ‘ Джими Кориган, най-умното дете на Земята ‘
пристъпваща в новия ден – котка на улицата – щедра загадка, присъства като част от срещите на преминаващите гости и сякаш приканва към тайната си всеки, който отдели време за играта й_ разказ без думи_
автор е известният колумбийски художник и скулптор Фернандо Ботеро, а пластиката е висока 2,5 метра, тежи повече от 2 тона и е с дължина 7 метра
градските структури и духа на преследването ни завладяват с такава сила, че дори умората късно вечер успявахме да трансформираме в поле за нови траектории, свързани с друг тип наблюдения_храната!
храната в Испания е щедра, както на жълта светлина, така и като смела кулинарна интерпретация. задължително пеем с Леон , прибирайки се по улиците, водещи ни към парка Хуан Миро, след като сме опитали различните вкусове, родени от замаха и смелостта на средиземноморското въображение.
годината е 1882, когато в Брселона се поставя първият камък от градежа на необикновената архитектурна приказка ‘ Саграда Фамилия ‘.
макар и все още незавършен, културният паметник – шедьовърът на каталунския архитект Антонио Гауди стана най-високата църква в света – именно в дните по време на нашето посещение в Испания, Бареселона.
научавайки тази на пръв поглед подробност, чувството за приобщаване към неистовата страст и отговорност към пътя, разбирането на всяка малка стъпка, преживяването й, години след смъртта на артиста, чиято идея не само остава жива, а и все по-действителна с мащабността като мисъл и код, почувствахме силата на това как сградите разказват за хората с такава сила, каквато думите не биха могли да обемат – техните заряд, стремеж, перспективи, дори тайни нюанси от характера и светогледа на създателите им.
на 20 февруари 2026 година кран постави горното рамо на кръста на върха на Кулата на Исус Христос на ‘ Саграда Фамилия ‘ и така – след повече от век базиликата вече се извисява на 172, 5 метра над любимата Барселона.
Антонио Гауди превръща ежедневието в друг въздух, поемам част от него и задържам, за да изпълня очакването си с предствата и внушението на визуланото присъствие на Саграда Фамилия.
цялото великолепие на базиликата, чието построяване ръководи самият Гауди до смъртта си през 1926 година, срещам като отражение в малка дъждовна локва, при излизане от тунела на метрото и това ми дава усмивка и повод да се преклоня с най-чистите си мисли към човешкия копнеж на твореца – да среща душата си в страстта към хармония с природата и живота наоколо_
рожден ден с Петър в музей Хуан Миро / Фондация Хуан Миро_
с благодарност към семейството ни приехме поканата за това пътешествие в Испания, за да обикнем света още по-силно, а и да отпразнуваме 60-я рожден ден на Петър)
Барселона е огнище за спомени. град на паркове и хълмове, съвкупност от места, които си срещал или просто напомнят с атмосферата си на любими филмови ленти_Всичко за майка ми на Педро Алмодовар, Вики Кристина, Барселона на Уди Алън, Испански апартамент, Парфюмът: Историята на един убиец, Biutiful.
идеята за рожден ден в Барселона явно е била обмисляна доста преди октомври. предвид всички планувани посещения – двата паспорта, които изпълнихме с печати, радост и безброй допълнителни въпроси – даряващи усещането за игра, решихме на самия ден да сме в музей Хуан Миро – в зелена, хълмиста зона Parc de Montjuïc.
да, аз винаги съм усещала Миро като покана за игра, в която разчитам знаците, едва когато се усетя като част от композицията им.
заради чувството_ игра / играещи / игрови състояния / веднъж предприех пътуване сама до София / през май 1914 година /, за да разгледам за няколко часа изложбата на Хуан Миро в Националната художествена галерия , реализирана тогава от Посолството на Кралство Испания у нас, след което се прибрах с последния автобус за Бургас. още помня и тортата, с която влязох у дома около 4 ч сутринта – истинска игра.
насред пищна, зелена растителност, еуфорично обладала голяма част от хълма над центъра на Барселнона, предлагаща дивни терасовидни гледки към града, кръстосана от опесъчени алеии, ренесансови фонтани, стари каменни колони и скулптури, тази бяла сграда, проектирана от Йозеф Луис Серт и отворена за своята публика на 10 юни 1975 година, въздейства като тайно настанил се оркестър сред девствена природа.
сградата е възхитителна не само поради емоциналния факт, че Хуан Миро и Й. Луис Серт са били приятели и съвместно са обмисляли детайли и идеи, а и поради въздействащия диалогичен подход в изграждането на архитектурния план.
видимо е и от снимките, изложени в галерийното пространство – самото то, надградило идеята с истински мащабно отношение към движението и движещото се – обемите и кодираните характери в творбите на Миро – вън и вътре / цвят и форма / статика, кинетика /
разглеждайки експозициите в етажността на залите от бялата сграда, имах чувството, че се движа по линиите на спирала – тази, която очертават творбите с графиките си и тази, в която ме притеглят фоайтата, салоните, стълбите и всички възможни ниши, тераси, покривни площи, места за срещи.
снимка: архиви / галерия
при цялостния поглед в пространството, съчетало модернистичния дух на вглеждане и потъване във формите, и бягащите като в танц цветове, неминуемо се замислям за какво говори съзидателната енергия, ако не я разглеждаме като повод за среща със света / ние в него / малките му ежедневни революции със значението на промени, говорещи с езика на еволюиращото мисловно поле. но в същото време и опасността – наред с всяка прогресивност, застава и истината за недотам добрата й употреба или артикулация.
светът и двата полюса.
Фондация Хуан Миро показва и редица абсрактни и сюрреалистични творби на артисти, които артистът уважава, харесва и цени, както и акции, свързани с кореспонденцията му_
експозиционната постановка в огромната галерийна площ е решена така, че въздейства като въпрос_дали чрез светлинни позиции или поради смяна на погледа от видео стени към пластики и картини по стените продължават динамиката на мисленето на артиста – красноречиво и плавно.
в тази връзка – почти хипотетично / хипнотично – е присъствието на автопортрета на Хуан Миро, в близост до който съм снимала Петър – по някакъв начин е важен мотив да видиш себе си като въпрос.
разходка около сградата на Фондацията_ като страници, които сближават_
безкрайността на този парк е празник в празника на личното ни време_честит юбилей, Петьо!
като страници, които сближават_
случи се да ме попитат_какво запомни от испанските си срещи, кое изниква първо в съзнанието ти след многобройни и различни изживявания, месеци след това_
[ няма да забравя хората_лежерната им петъчна свобода, която празнува живота ежедневно. да, там винаги е петък, с усещане като за спирка в очакване на глобално пътешествие ].
Барселона чете метафорите ми дори обратно отразени в редовете на огледалните стъкла в метрото или по стъпалата на ескалаторите, разположени насред градския площад.
спирка_спирка_очакване_очакване_глобално пътешествие_глобално пътешествие_
наблюдението над изричането на думи, които не разбирам ме вдъховява мощно. после трескаво гадая смисъла им, замаскиран в жест и поглед – дивата ми страст е да узнавам неразбираемото, а в една от вечерите хората се събираха на малки групи и се маскираха, като ту се смееха, ту избухваха в най-личните си непоказвани до момента маски и гримаси, сякаш ги пазеха именно за Хелоуин_
боя, грим, бинт, пелерини и високи токчета, тикви, разрязани в двулицеви усмивки, Жокер и принцеса, момче с грахово зелена коса, дълги ботуши на бързаща гейша с дълго до земята палто вместо кимоно_напълно съм съгласна_ефектът на идеята е в преобличането, тайно си мисля за Сизиф и неговия камък, изкачването и спускането като пораждане на живота извън наказанието на боговете, преодоляването е силата, равна на маскирането и трансформирането_
непринудеността като начало на моето испанско наблюдение_малък градски площад, пейки, кафетерии с пресен сладолед, малки книжарници, интересни галерии, хора, дошли на среща с други хора. имах чувството, че Хелоуин е герой на забравата или поне чрез забрава на делника, празникът живее в умовете на хората, които черпят по улиците, подават ми цвете, децата играят с плашила и кукли вещици пред стълбите на църквата в квартала
Coco Fusko_
имахме късмета докато сме в Барселона, в основното пространство на MACBA, да попаднем на изключително силна изложба.
Джулиана Емилия Фуско Миярес, известна катo Коко Фуско е с кубинско-американски произход, живее в Ню Йорк и е професор в Училището по изкуства ‘ Купър Юниън ‘.
семиотичка по дух на изследване, нейните интереси и образователни линии включват множество тематични проучвания, преминали през динамиката на визуланата култура, смесването им с критически или литературни текстове, както и кодираното им интегриране в пърформанси и инсталации.
творчеството й е характерно с интердисциплинарната си природа, която намира поле на изява като куратор, автор на критически текстове, пърформанси, видео акции, инсталации.
Коко Фуско изследва въпроси, свързани с пола и властта, идентичността, расата, отношението към човека в затвора, репресивните режими, дисиденството, глобализацията, сексизма, цензурата над мисълта, свободата на личността.
Коко Фуско е от значимите и влиятелни артистки в съвременния свят на изкуство и култури най-вече с ясно очертания си аналитичен профил, богат визуален език, умението да смесва различни медии_нещо, което истински ме вдъхнови, надскачането на представите за тях самите, усилията, които не пести.
често работи в сътрудничество с екипи, активисти или други артисти, срещата за които е също – ясната позиция върху картата и видимостта й навреме.
самото представяне на творбите, включени в изложабата й в MACBA, Барселона от 23 май 2025 до 11януари 2026 с надслов: ‘ Научих се да плувам на сушата ‘, прилича на една широко разтворена книга на живота в различни глави, откроени чрез езика на многообразни медии и спрямо това – съответно в различни формати и обеми на самото галерийно помещение.
истинско потапяне_
тук нищо никога не свършва_етажи с книги и албуми, музика, изкуство, храна, напитки, хора, обмен_снимки_Кореспондент
Антони Тапиес в два погледа_ усещане за дух и природа в снимки и наблюдения от 2021 по време на празничната 30 годишна история на Фондация Тапиес и среща с новите фокуси към автора през 2025 година.
Тапиес и неговото внушение за космос, отразен във всяко интимно пространство е основополагащо във философската му нагласа.
както в живописните си творби, така и в есетата си, Тапиес придава духа на това, което го вълнува_пресечността на социалното с психологическото.
как влияе свободата като рефлекс на творческата идея и мотивация_ Тапиес претворява света на обикновеното като среща територията на възможното с невъзможното като представа.
графичният почерк е стиловата принадлежност на езика му в работата с книжните издания_уникални колекционерски произведения с текстове от Дю Буше, Бродски, Броса, Дайв, Дюпен, Фуа, Фремон, Гимферер, Гилен, Жабес, Местре Квадрени и др.
избира широтата на мащаба и успява да изгради в баланс предметния свят и тихия отзвук на отсъствието му. размерът на платната му внушава смисъла на свобода и постижимост. чрез полутонове и монохроматизъм тълкува знаците в тях и чрез взаимната им свързаност, отразява личната му воля да променя.
Антони Тапиес е артист на промяната, на нуждата от нови хоризонти, на полета да избира поглед и акустика в целостта на произведенията си / артистичния си живот като смисъл.
о р г а н и ч н о с т_
2021_
„Ако не мога да променя света, поне искам да променя начина, по който хората го гледат.“ Антони Тапиес
през 1984 г, 61-годишният Тапиес основава Фондация ‘ Антони Тапиес ‘ в Carrer d’Aragó, Барселона / Каталуния.
идеята на един от най – загадъчните и многолики артисти_ Антони Тапиес_ е да представя изкуството като рефлекс на разширената духовна перспектива_
силата да създава реалност от смесването на форми и материи, знаци, късове предметна реалност изграждат наратив / история / пътека, разкриващи таланта на творец, който не се интересува от декоративния характер на измерението, постановката, присъствието.
снимки Никол Кесерджиева за Кореспондент, 2021
и д е я т а_
идеята! парабола към ново пространство_
[ о р г а н и ч н о с т ]
съчетаването и смесването на различни медии е характерът, с който Тапиес формира естетиката на преживяното време.
роден в Барселона на 13 декември 1923 г., Antoni Tàpies Puig е наследник на жива културна семейна среда, будна за динамиката на социалните процеси в каталунския обществен живот.
израства сред идеи и разговори, посветени на вкуса към живота. творбите на Дюшан, Кандински, Брак, Пикасо са първата въздействаща среща, очертаваща размаха на креативната му природа, вдъхновяваща погледа да създава и развива.
[култура]
[демокрация]
[свобода]
Антони Тапиес изгражда своя гледна точка – сплав на личните му естетически и обществени възгледи като израз на доверието към идеологията на Сартр, жизнеността и философията на източната ценностна система.
затова творчеството му е диалогично. то буди интерес и очертава значимостта на мисленето му, плътността на визуалния разказ, активно разкриващ фината философска интенция на артиста. Тапиес разговаря чрез творбите си, а самите му произведения са заредени със страст към експеримент и любов към въпросите за размисъл.
любим и интригуващ автор, със специфичен абстрактен почерк, Антони Тапес е най – известният испански художник след Втората световна война, тълкувател и двигател на обновяващите процеси в Барселона. той е и сред основателите на Дау ал Сет / Седмото лице на заровете първото художествено, културно движение, възникнало в Каталуния през 1948 г., родеещо се с представността и характера в сюрреализма и дадаизма като настроения към света, одухотворяване на човешката история чрез свръхреалност и измислица, неяснота и загадъчност.
сюрреализма и дадаизма като настроения към света
във Фондация ‘ Антони Тапиес ‘ Барселона – 30 години от създаването й_ снимки_Никол Кесерджиева
като театър на парчетата и детайлите, магичността и недовършените разкази, приканящи в домисляне чрез тълкуването на всеки художествен знак.
А_ графичността на буквата А_ код за универсум.
буквата А за Антони Тапиес символизира точката на универсалното като интуиция, въображение, енергиен потенциал, интерпретация. според неговата творческа интенция, човешкото познание се отключва от въображението.
през 70-те години, Тапиес претворява реалността под влияние на поп арта, включва в работите си гласа на каталунската идентичност и чрез културната си дейност призовава към автентичен живот. стига се до ареста му през 1966г. по време на разяснение на личната му знакова художественост, разчетена като критика над режима на Франко.
във Фондация ‘ Антони Тапиес ‘ Барселона, 30 години от създаване на Фондация Тапиес_ снимки_Николай Георгиев
Art Informel е движението, в което Антони Тапиес се изразява чрез съшиване на различни материи. нова съединителна тъкан, рефлектираща като ново парче земя, нова визия, нова понятийна система. Антони Тапиес вгражда предмети, мебели, щори и сенници_трансформира света като го идентифицира и определя като движещ се механизъм на личното мислене и идейността_
носител на будна обществена чувствителност, Тапиес се интересува от социалното значение на артистичността като език.
чрез творбите си, той внушава разбирането си за живота, човека, социалната визия.
Антони Тапиес напуска този свят на 88 години, като жизнената му история съдържа богатство от теми и творби_литографии, скулптури, текстурирани платна, колажи, графични и смесени медии, пространствени идеи, лекции, есета и духовни портрети в книги, социално – обществена дейност. истински достоен мислител чрез изкуството на формите, цвета и знака, Тапиес е особен род водачи в света на авангарда, основополагащото концептуално търсене в съвременното културно структуриране.
Фондация ‘ Антони Тапиес ‘ е огледало на творческия му замах. създадена от самия него, днес тя е събирателна територия за дух, изследване, интерактивни дейности. така желанието му да подпомага разбирането на съвременния човек_начина му на живот, това място в Барселона е особен център с културна мисия.
в месечните й програми са включени изложби, лекции, филмови фестивали, обучителни програми, дискусии, премиери на книги в библиотеката и работни срещи.
колекцията снимки, предоставени от Никол Кесерджиева и Николай Георгиев включва и няколко кадъра, направени извън Фондацията – скулптура дело на Тапиес с надслов ‘ Поклон пред Пикасо ‘ , разположена в близост до един от парковете на зелена Барселона и изразяваща неконформисткото мислене на световния артист Пабло Пикасо, признателността към съдържателното му въздействие.
‘ Поклон пред Пикасо ‘, Барселона 2021
‘Поклон пред Пикасо’ Антони Тапиес, Барселона 2021
композицията_изграждаща скулптурното тяло, се състои от колекция мебели в стил Ар нуво / символ на буржоазното време, в което Пикасо е живял в Барселона /, приобщени от железни греди / внушавайки идеята за индустриалната революция, трансформирала Барселона по това време / и свързани с въже.
част от ситуираните мебели е покрита с голям бял чаршаф, върху който са изписани цитати от Пикасо_
[When I don’t have blue, I use red]
[No, art wasn’t created to decorate homes. It is a weapon of war, offensive and defensive, against the enemy]
[Когато нямам синьо, използвам червено]
[Не, изкуството не е създадено да декорира домове. То е оръжие на войната, нападателно и отбранително, срещу врага]
2025_
подреждането на кадрите, проследяването на вкусове и подправки, част от неповторимите образи, форми и смисли, ги превръща във все по-осезаеми кутии за важни съкровища, а проследяването им във времето ги разполага в неотложимите жестове на емоционалната ни памет_ марината за изживените неща_
2020_
улиците на Барселона обръщат погледа ни и към различната 2020 година, когато пандемичния период създаде друг ритъм в дните ни_гранично време, което ни срещна с друг тип тревожност, а пространствата се посещаваха при строг режим и с предпазни маски.
цялостното представяне напомня релации между земната плът и дълбокия смисъл на стъпването_
Fina Miralles_
5 ноември 2020 / 5 април 2021
Музей за съвременно изкуство_MACBA
Museo de Arte Contemporáneo de Barcelona
Барселона, Испания
куратор – Teresa Grandas
____
‘ Soy todas las que he sido ‘ – курираната от Тереза Грандас,
изложба на Фина Миралес, определя в превод живота на испанската артистка – начините, чрез които духът й е намирал своите проявления; личните вариации, кореспондиращи с вътрешното доверие към материята, органичността и техният сбор е онова, което е.
____
за Кореспондент_
Никол Кесерджиева и Николай Георгиев ____
Фина Миралес е световен автор – важна, продуктивна сцена на съвременното _неин знак, определеност и новаторски език в концептуалността_начина на изразяване.
разумът и личността са желанието, през което гласът на Фина се отразява, а това определя фигурата й като съществен почерк, подлагащ на изпитание както същността, така и тълкуването на самото изкуство.
тя събира всичките си проявления, личните си версии, чрез които съживява връзките между човека и света, човека и властта сякаш са роман за взаимопроникването, оплождането, проявлението.
Фина Миралес е родена през 1950 година в Испания, където учи изкуство и е част от концептуалната среда на Сабадел, Каталония.
диктаторският режим на Франциско Франко превръща творческата й енергия в постулат на новите територии – език; природа; жената – като обект на внимание и осъзнаване на ролята й в обществото; политика и власт – все мотиви, които предизвикват маркерите и динамичните реакции на средата, докато тя задълбочава и отключва пластовете на земята така, че размества дори жизнените й сокове – изтръгва живо дърво и заравя тялото си на негово място, влиза в клетка, в която е било поставено животно / превръщанията, пренасянията са онези чувствителни състояния, които я обръщат към човека, като изпитание – самозабравил се в ада на собственото си всепоглъщане.
Фина е духовно просветена, а смисълът да търси, спасява ума й от лесните постижения, лесната слава и публичност.
Испания е добро място за нейната артистична сплав. и все пак, тя
живее във Франция и Южна Америка по различно време.
вълнува се от конструктивните позиции в изкуството, като разглежда социума като живот в симбиоза с природата и рода. сигурно затова изследва и анализира как изкуството еволюира в търсене на нови изрази. Фина обозначава пространствено – времевия континуум чрез живата природа. растенията са емоционалните ни истории, а чрез тях пренасяме личния си код във всяка една точка на Земята. човекът е белег за памет, кутия, в която се архивират представите за земното време и която избухва когато връзката с естествеността й е накърнена.
търси различни езици, с които да внуши и илюстрира – книга, инсталации, видеа, пърформанс_като в игра със значенията моделира и изпитва сетивността, докато отключи новите й форми и насити обектите с нови тези и възможности.
ретроспективната й изложба в Барселона гледа право в очите на съвременния човек. привидно плавна и тиха, а всъщност е всичко, от което привидността бива ужилена.
____
Museo de Arte Contemporáneo de Barcelona / MACBA
Фина Миралес_
вълнува се от конструктивните позиции в изкуството, като разглежда социума като живот в симбиоза с природата и рода.
в MACBA, Барселона 2020
Museo de Arte Contemporáneo de Barcelona / MACBA
Фина Миралес, Museo de Arte Contemporáneo de Barcelona / MACBA 2020_ снимки_Никол Кесерджиева
Museo de Arte Contemporáneo de Barcelona / MACBA / изображението вдясно_често пъти предлагам на тълкуване и открит анализ в Artspace Luna по време на различни камерни акции или интервюта в подкаст Далекоглед_проект на Artspace Luna/
____
изложбеното пространство, прегърнало в цялата си хуманност концепцията на испанската артистка и приютило при изключителни мерки за санитарно внимание и лична грижа своята публика_
Никол Кесерджиева и Николай Георгиев_ гости на откритата изложба / 05 ноември 2020, Museo de Arte Contemporáneo de Barcelona / MACBA/ разказаха и предоставиха лични материали за Кореспондент.
Museo de Arte Contemporáneo de Barcelona / MACBA, 2021
детайли / визуални материали / архив_за Кореспондент, 2021
2025_
някои от любимите ми съставки_ цел / разговор / допълващи погледи §18
Барселона ни разказва всичко, което знаем_
[ изкуството на емоцията ]
изкуството на емоцията_
Леон изработва с майка си фигури от бяла глина, които по-късно оцветява и подарява на Петър, за да му напомнят за разходката в ‘дома’ Хуан Миро_ звездите са древни животни, животните са завършени поети, които нанизваме в гирлянд, усещането им носи сила, чиято мъдрост продължаваме в игра_
кадрите разказват интимната атмосфера на хапките Хофман с глътки розе_усещане, което предлага фрагменти от различен тип размисли_има някои съчетания, които наистина провокират както благодарността по нов начин, така и връзката ни с всичко, което ценим, търсим, което ни вдъхновява и кара да копнеем_
[ Хофман е студио за фини обстоятелства и взаимодействия_ сладкишите Хофман не могат да имат оценка_те са просто нов ден в историята на изкуството да съзерцаваш, докато ти и рецепторите са на друга честота ]
[ и лимони да ти се прииска да изцедиш върху това парче Хофман, вкусът остава все така мощен, а великолепието на текстурата отнема силата на всичко останало пред погледа.
слънцето над есента в парка под терасата ни носи името Хуан Миро и само час след изгрева му ние сме в кафенето на ъгъла под апартамента, в който ще останем за седмица.
едва по-късно разбрахме, че всичко е било замислен план от любими наши хора, когато безумно смаяни срещнахме кралскосиня група мексиканци, така възторжено подготвени и усмихнати за нас, че песента им без да пита набързо ни композира в танц – обект за серенада в първото ни средиземноморско утро.
о, да!
зелени печати в галерийни паспорти събуждат апетит за все повече пространства, но бавното пристъпване към Павилиона предлага простотата на нещата така въздействащо, че колкото задълбочено да изследваш и търсиш гениалността на Мис ван дер Рое, някак си не ти се иска да я разнищваш докрай.
като платформа за излитане е това парче земя –
камък и тишина /
като пунктуационен знак сред множеството опити, умения и занаяти /
върху каква логика на баланс от светлина стоим?
тя – струяща по подразбиране от водата към стената / от пресечността с тавана и превода й – отново към водата_
и в най-малката прашинка Барселона е синтез_
ето и обичта в доказателства – тези кактусови гори истина ли са или са само фон, на който сред снопове крайбрежна светлина се промъкват младежи, събудили се в дамски комбинезони след вечерта и Хелоуин / луди, смаяни велможи на сънища от знатен род_
дълги_ хрупкави обеди_
този град е сочен като като морските дарове в паеля и вечерите с напитки – на допир приобщават с филмите на Уди Алън, подслоняват всеки кадър от пейзажа като част от въображаем пъзел – това не е ли стремеж към ухажването наум?
непрекъснато искам да снимам и нещо в мен отказва, защото трудно съчетавам вътрешно и външно, когато текстурата на мига с нещо ми напомня, че разговорите са по-важни, а без наблюдението – нямам очи, с които да мисля и се отказвам.
улици от кафенета с огромни книжни зали и дворове, потънали в мощна зеленина_в любимия прекарваме часове – четем, играем, храним птиците, с които после летим до късно в нощните площади през галерии, менторски програми, театър на открито, пекарни и градини_
тортата Хофман е твоята шейсета по ред – необикновена кралица на изтънчен вкус, готова да проследи семейните ни спектакли, да обгърне и вдъхнови_
Хуан Миро, Пикасо и Тапиес –
видяхме какво са направили – изумително преливащи риби_свободата им е целият смисъл_така както и мариячите го внушиха по най-синия начин_бъдете любов )
дълбочината на усещането извира от вкуса на всичко, което сте подбрали за това красиво изживяване)) въпреки че не беше възможно да се съберем всички, както планувахме, прекрасните ви изненади наелектризираха дните ни така волно, че копнеем смело за новите 60!
Петър на 60_ през октомври в Барселона
все така готин и силен мечтател_ новото – цветовете на чорапите му – два различни –
ту рок, ту блус ]
неочаквана семейна прегръдка в присъствието на мариачи, които са ни причаквали докато отпиваме първите глътки кафе.
един вълнуващ концерт пред входната врата на открито, рано, рано сутринта на 28 октомври.
мариачи_
малко знаех за традициите, наследили богатство от пластове поради сливането на няколко култури – най-вече мексикаската и испанската. интересно беше за мен да надникна в тази посока – пътуващите музиканти, които променят емоциите на хората, навсякъде където се появят с усмихнатите си щедри лица и непрекъснато еволюиращите музикални инструменти.
мексиканци по произход, но оказва се, европейското влияние е силно застъпено – особено инструментално. именно испанците въвели в мексиканската култура на мариачите концепцията за музикални ансамбли, включващи цгулки китари, арфи, тромпети.
колоритна и страстна е линията на географските съчетания – поведение, тоалети, репертоари.
и да, серенадата в мексиканската култура е силно застъпена, и общата ни представа от текстове, филми и други предавани истории в този момент порасна с естествения ръст на изживяването на открито, при погледите на усмихващи се, непознати испанци, минувачи, хора от балконите.
като в познат филмов кадър – след екзотичния поздрав_музика, танци и песенни серенади по време на изгрев, с прекрасните мексиканци, които никога няма да забравим, се прегърнахме и поздравихмме, после се качиха върху черните си мотори и заедно с музикалните си калъфи и каски върху главите си се отправиха към морето.
театър на улицата спира движението и любопитни деца бързо изграждат редици от застинали в интерес лица и погледи. Леон се вписва и започва трайно да харесва визуалния испански език.
актьорите играеха и с кукли, но в много семпъл вариант на присъствието им. начинът на разказване беше приоритетно внушение и обаяние. видях с очите си как е възможно с минимални средства да се изгради идея и разказ, дори да гарантира по-силен ефект.
този спектакъл от улицата ми напомни за един друг в Страсбург, в Кукления театър там, където заедно с Линн от първия ред наблюдавахме ‘Рид’ – постановка за деца и родители без думи, единствено природни звуци, светлина и движенията на една артистка, обгърната с наметало.
часове преди да отпътуваме за Лондон поехме към кактусовата гора. аз я нарекох така, тъй като парк ми се струваше туристически режисирано.
все пак, името на този необикновен парк е Jardins de Mossen Costa i Llobera в памет на поет от Майорка Miquel Costa i Lobera. открит е през м. март 1970 г. и е плод на съвместните творчески усилия на ландшафтния архитект Хоаким Мария Касамор и на Хуан Паньей – преподавател парков и градински дизайн в Барселона.
разположена в подножието на южния склон на хълма Монтжуик, кактусовата гора, заема малко повече от 6 хектара, съдържа 800 вида кактуси и сукуленти, различни палми, бутилкови дървета от многобройни места по света.
кактусите са особен вид растения, характерът им носи различни настроения. ние, като истински любители, но без да се интересуваме от конкретни имена и подробна информация, от много години сме изградили естествена хармонична връзка на усещане – между всички у дома и кактусите, които имаме, защото харесваме.
всъщност малко ще опиша_ веднага след като се оженихме с Петър, в духа на личната ни независимост и страст към начина си на живот, наехме малка романтична квартира – таван с капандури, почти залапен до Операта в Бургас.
първата идея, която измислихме е да си направим малка вертикална градина / място за по-голяма така и нямаше) /, която композирахме като колона от квадратни полици, разположена в ъгъла зад една от вратите_именно там поставихме началото на нашата колекция кактуси_след първите 2 , скоро станаха 102 кактуса.
особения визуален разказ се открояваше по време на залез, когато слъцето падаше и изпращаше последните си лъчи през отворената капандура, а те попадаха именно върху високите чела с бодли на нашите кактуси. като прибавим и точното време за репетиции на бургаската филхармония, именно по залез, преди концертните вечери, нещата заживяват като истински анонс към филм, разказващ копнежа ни по точно тази барселонска история от 2025 година, която изживяхме не просто като посещение, екскурзия или пътешествие, а като наблюдение на всичко натрупано в нас и общото ни, споделено време.
интересното е, че през годините, макар и не винаги с тази интензивност, все сме отглеждали и попадали на интересни видове кактуси, някои от тях са и до днес при нас. което означава, че и на тях им харесва да сме заедно_
чувствахме се изключително щастливи и благодарни да се срещнем с този приказен дар_кактусовата гора, която е разположена на такова място, че температурата е винаги с + 3 градуса над обичайната в момента, а и предлага изключителни панорамни гледки към града и Балеарско море / Средиземноморие_
винаги съм намирала, че кактусовите създания, въпреки бодливостта, са природно благородни и интелигентни същества.
общуването с тях изисква разбиране и интуитивен поглед.
снимки_Кореспондент /Барселона, ноември 2025
кактусите в тази барселонска гора са като възторжени слънчеви диригенти_
[ възторжени слънчеви диригенти ] тази среща остава завинаги в сърцето ми_ октомри / ноември, 2025
въпреки че не бяхме само ние посетителите / дори течеше процес за видео заснемане на танц в момента / чувството за личен поглед и пространство беше изцяло запазено, а поддържането на парка – забележително!
ноември_октомври 2025, Барселона
непрекъснато искам да снимам и нещо в мен отказва, защото трудно съчетавам вътрешно и външно, когато текстурата на мига с нещо ми напомня, че разговорите са по-важни, а без наблюдението – нямам очи, с които да мисля и се отказвам_
това пътеписно усещане към различните стъпки и емоции, из различните етажи на Барселона в три различни години, утоли в някаква степен жаждата ми да срещна на едно място пространства, видени през няколко нюанса морско синьо, изкуство, институции, храна и наблюдения с малките ни лични истории, вътрешни алюзии за светове, които единствено чрез разказването им изграждат мостове_между всеки и всичко / всичко за всеки.
с благодарност към нашето семейство и всички изненадващи сцени и процеси! оставаме очаровани, вдъхновени и истински обогатени от избора на продарените ни места, гледки, вкусове и изживявания! благодарим на всички ви!
една идея, инициирана от независимо пространство за изкуство и културен обмен
Кореспондент 
Трябва да влезете, за да коментирате.