Кореспондент
април 2020
чета текст /
който съм писала преди година_
променям повечето съюзи и предлози /
за да го разбера_
промяна / история
промяна и история
п р а г_
всичко тече / но не всичко се пие_
новата коприва_
либрето
за вода и дом_
____
април 2020
април 2020
____
разговор с Мирослава Кацарова въпроси от_Антония Кесерджиева_Кореспондент
г л а с ъ т е мисловна стълба, по която или намираш, или търсиш образите като перспектива.
гласът е кожа, която позволява да четеш душата като действащо лице по дългите коридори на тишината. пътуване в годишни времена без оценка за време и място е той. гласът. покълва от любов, за да каже нещо на света и следва зеницата в своя корен, за да й разкаже шанса си да бъде жив.
беше много отдавна … бързаме, почти закъснели / сграда в центъра на града / обществена среда / в търсене на конферентна зала, отваряме врата след врата и изведнъж зад едната – женски силует, в гръб, диктуващ свят, плътността на кадифе, разливащо мекотата си в чаша състояние, ритмуван късен следобед, репетиция в джаз / смутено затваряме и бегом продължаваме да отваряме и затваряме вратите наред / този глас рзпознах след години в ‘ Конюшните на царя ‘ в две поредни лета.
тогава не знаех името й.
днес я обичам,
и я наричам
Мира.
__________
М и р о с л а в а К а ц а р о в а и вокалният джаз / топлата идея Дезафинадо в радио Джаз ФМ е найна авторска концепция да запознава, среща, провокира хора и теми от светованата джаз сцена. Мира инициира фестивалното джаз случване на превърналия се вече в очаквано, традиционно за града на тепетата, родният за нея Пловдив, есенно джаз събитие – Пловдив Jazz Fest.
тя е джаз артистка в смисъла на д у х а и с л у ч в а н е т о , в кореспондирането между гласа и тишината, между ума и начините на духовно виждане.
вече съм й казвала – ‘ трябва да разказваш на повече хора за музиката и изпълнителите, за музикантите и инструментите…светът се случва по друг начин с думите ти, Мира…“
днес я поканихме в стаите на Кореспондент – такива, каквито са очертани от погледа и оценката ни, подобно въображаемите пространства в ‘ Догвил ‘, а разговорът ни по естествен път очерта друг смисъл със светлината на неказваното; въпросите ни надникнаха в душата на личността и дъха; внушиха същностното като вчустване на етиката и таланта да се общува, революцията и еротиката, утопията и устойчивостта в морала. Мира, с в е т л а си и аз с в е т л о ти благодаря за приятелството, усилващо джаза като смисъл.
__________________________
Кореспондент :
< Всичко започва в семейството. Какъв е характерът на твоето, в което си израснала, Мира? Накъде гледаха прозорците на вашия дом? Вкусът от думите зад портата му? >
Мирослава Кацарова :
Израснала съм с много любов: и от майка, и от татко, и от баба, която се грижеше за мен в детските ми години.
Майка е невролог, тя четеше много по дежурствата си като лекар и от малка възпита към мен вкуса към руската класика, особено Чехов, Толстой и Достоевски, а и към американците, тъй че в осми клас бях привързана към Селинджър и към неговото “Семейство Глас”. В онези години фантазмено се идентифицирах с Франи.
Библиотеката у дома и до сега е от земята до тавана с книги, които родителите ми методично колекционираха.
Баща ми е енциклопедичен ум – има познания в най-невероятни области, но най-вече математика. Инженер е, но умее да рисува. Той пък ме накара да прочета Теорията за относителността на Айнщайн, като бях 14 годишна. Аз, разбира се, почти нищо не разбрах, но оттогава изпитвам вълнуваща тревожност всеки път като се замисля за това, че светът е квантов, че съществуват паралелни вселени, черни дупки, други измерения, че времето и пространството са относителни величини…това често ми де случва да го мисля и преосмислям в метафоричен аспект.
А баба ме научи да бъда жена и да се радвам на живота. Тя бе стара пловдивчанка, любовта им с дядо е била пословична. Била 17 годишна, когато дядо (33годишен) се влюбва в нея и тайно й подарява грамофон след едно от пътуванията си до Париж. За да го скрие, го дава на приятелка от съседна къща и щом били сами слушали музика и танцували. Това е през 30-те на миналия век. Бел епок! Като във филма на Фернандо Труеба.
Питаш ме за прозорците на къщата ни и това е толкова романтично и носталгично! Гледаха към двора ни, към бръшляна по стените на къщата, към сенките по камъните от асмата, които и до сега са най-красивата и мечтателна дантелена сянка, към храстите с хортензиите, под чиито цветове бях убедена, че има цели вселени от елфи и пеперуди и в късните лятни вечери надничах, за да видя поне веднъж фея… Но най-много съм съзерцавала звездното небе като малка, и това, и до сега ми помага, та това беше големият ми прозорец тогава – небето.
Питаш ме за думите вкъщи – всички говореха и говорят хубав български – естествено и без превземки, иронията и самоиронията бе на почит у дома, а думите, които най-често чувах като малка бяха на Чехов: “У човек всичко трябва да е прекрасно…”. Майка все ми ги повтаряше.
Кореспондент :
< Има ли територия на контраста, която те вдъхновява? По какъв начин би я интерпретирала / използвала, за да подчертаеш важността на културата? Разкажи ни… >
Мирослава Кацарова :
Изпитвам чисто естетическа наслада и копнеж по контрастите: ето, сенките по дворовете от дърветата и листата, влажните и усойни ъгли на уличките и излаза им към светлината и слънцето, сутрешното озарение на небето и вечерният уютен мрак, тишината и шумовете от морето, ветровете, съчките… Това е, както го нарича Хегел, природно красивото, но има и художествено красиво в контраста: в картините, киното, музиката, литературата…харесвам контрастите, защото подчертават относителността в света, омаловажават абсолюта, който е обезпокоителен за мен във всичките му иманентни измерения. Изключвам само Божественото съвършенство, което е непонятно, извънмерно, непристъпно и неприсъщо за ума.
Радвам се на разнообразието на света! Онзи ден един графит в Барселонския готически квартал гласеше “Diversity is hope”: просто и красноречиво. Освен надежда, разнообразието е и свобода! Това е основната ми идея за културата/културите – взаимодействието помежду им, еклектиката, новите светове, сътворени от непредубедени срещи и влияния.
Контрастите в етичните избори ме плашат, обаче. Страх ме е от заблудата относно доброто. Доброто и злото са категории, за които имаме предвечно знание и това е “гласът вътре в нас” по Кант. Все си повтарям, че в новия завет се казва “отговорът ви да е да, да или не, не, всичко друго е от дявола”. Но понякога и дори, често, сме изправени пред сложни ситуации, където доброто и злото са многолики, с различни ипостаси, с различен смисъл и контекстът има значение. Нещо като онзи филм (книга) “Изборът на Софи”, та трябва да сме внимателни, много внимателни.
Кореспондент :
< С много любов се движат посланията около теб, щом заговориш за музика. Ценя този усет и аз обикнах гласа ти преди да съм те чула в песен. Усетих ума в думите ти, разпознавам мисленето, в което се изразяваш и нямам обяснение защо, но винаги се сещам за Алмодовар и филмите, в които гласът му е жест на вътрешното…, но сега ще те попитам за ‘ Душата и тялото ‘ на унгарската режисьорка Илдико Енеди – разкажи ни за твоето дълбоко в него. Ако не си го гледала, отнеси ни в някоя твоя тема за фините писма… >
Мирослава Кацарова :
Да, разбираемо за Алмодовар и благодаря за поетичната асоциация!
Аз обожавам “Говори с нея” и онзи епизод, в който Каетано Велосо пее “Кукурукуку Палома” като стон е гласът му, висок и ангелоподобен, изведен от тишината, контрастен на ниския регистър на челото на Жак Мореленбаум, който свири с него в онзи южен двор…пея тази песен в близка стилистика.
Не, не съм гледала още въпросния филм, но искам. Чела съм, че разказва история за самотата и близостите. Всъщност, близостта винаги е непонятна и е отвъд разума, просто се случва. Лично за мен всяка близост е чудо, особено в свят като нашия склонен към разпад и разруха, към воайорство, към пошло надничане в личния живот на другия. И друг път съм си мислила, че човек по-лесно мрази отколкото да обича. Любовта е най-висша ценност. А тя често е свързана, за мен, с мои лични и непрестанни борби: с егото, с чувството за собственост, с осъзнаването на свободата на ближния, с преосмислянето на зависимостите, страховете, механизмите за контрол, комплексите… Най-чистото проявление на любовта е към духа, идеите, изкуството, Бог…В старогръцкия език има три думи за любов: Ерос, Филия, а тази, за която говоря е Агапи. Музиката ми откри смисъла й и това все повече се превръща в център на живота ми. Музиката, и изобщо изкуството – литература, живопис, кино, театър ни държи будни, а сетивата ни се изострят, тъй че по-рядко да грешим относно етичните си избори.
Иначе, и аз бих препоръчала два нискобюджетни, но въздействащи филма. И двата американски и ужасно непопулярни: Ink (мастило) за невидиямия свят на добри и зли сили, които непрестанно се борят. Имаш чувството, че е някак инфантилен, а те държи така, сякаш чуваш за първи път важни неща за себе си. Другият е “Love”, пак американски, награждаван, но не известен филм. За края е. За всеки край. Важен е.
Кореспондент :
< Суеверието. От какво се захранва светът на суеверията и доколко е градивен той според теб? >
Мирослава Кацарова :
Суеверието е липса на вяра. Звучи парадоксално като се има предвид, че етимологията на думата е производна на “вяра във всичко”. “Всеядността” е проява на слабост, на безхарактерност, на духовни дефицити, според мен. Суеверията често са плод на профанизирането на идеята за Бог, ззатова тя се илюстрира със зооморфни и антропоморфни примери, които водят до примитивни вярвания или са производни на такива. По памет ще пресъздам една любима мисъл от Мирча Елиаде, който казва, че зрелостта настъпва с осъзнаването на сексуалността, на смъртта и на религиозното чувство. Та в този смисъл, суеверието е незрялост, инфантилност, недоразвитост.
Кореспондент :
< Има ли песен, с която казваш всичко за себе си. Твоя ли е? >
Мирослава Кацарова :
Всяка песен, която избирам да изпея изразява страна от мен, разказва ме посвоему. Аз се променям, и песните, които пея през годините – също. Може би няма една песен конкретно, която казва всичко за мен, или ако има, още не съм открила…сигурно в края на пътя си ще разбера. Но сред песните, в които се препознавам плътно е Кулурукуку Палома на Каетано Велосо, De Los Amores, Blue in Green с текста на Касандра Уилсън, Non, je ne regrette rien на Едит Пиаф, Летни улици, която си е моя и на Еко, Sophisticated Lady на Дюк Елингтън, My Cinéma, която написахме с Миро Турийски – аз текста, той музиката Both Sides Now на Джони Мичъл…
Кореспондент :
< Случвало ли ти се е да стоиш в напрежението между избора и зависимостта? Да избираш едно, а да съобразяваш с друго? Как пазиш сърцето си в такива случаи? >
Мирослава Кацарова :
Да. Това е игра между сърцето и разума понякога, друг път е далеч по-сложно. Често борбите със зависимостите са дълъг процес и това налага непрекъснат и безкомпромисен избор. Слава Богу, при мен зависимостите са елементарни и не нараняват хората, които обичам, мисля си. Сега, ако си призная какво имам предвид, рискувам да прозвучи несериозно, но имам патологична зависимост от шоколад, от сладко изобщо и това е трудна задача за мен: да се разделя със сладкишите. Но един ден реших, че ще постя за седмица и тогава започнах да се лишавам от храната, която обичам. Не е изненада, че лишенията са много добро упражнение за духа. Така осъзнаваш, че можеш и с по-малко, че малкото е напълно достатъчно. И така е със всичко. Не само с храната.
Кореспондент :
< Имаш ли конкретна визия за това как може да се промени възпитателният климат в часовете по музика и изкуства в съвременните български училища? >
Мирослава Кацарова :
Може би с активна работа с децата – да им се говори, да им се обяснява, да се водят по галерии по света, концерти, а след това да обсъждат всички заедно. Да бъдат въвличани децата в неконвенционални и извънкласни форми, където те да са изследователи и откриватели…но знаеш ли, това зависи от учителя, от личността му, системата може да бъде прескочена от един учител, който умее да вдъхновява, да печели вниманието. Затова, да си учител не е професия, това е призвание, кауза. Вярвам, че истинските революции ще тръгнат от там, от новото образование. А истинска реформа на образованието тук, уви, няма…
Лошо е, че спасяваме децата си поединично.
Кореспондент :
< Имало ли е случай, в който да си толкова безсилна, че да желаеш да нараниш някого умишлено? Как може да бъде спасена гневната душа, нейната глупост? >
Мирослава Кацарова :
Гневът е лош съветник. За жалост, не ми е чужд. Особено в младежките ми години. Тогава бях импулсивна и непредсказуема, възприемах бунтарството и през гнева като го отъждествявах с недоволство, непримиримост, съпротиви. С годините започнах да се боря с гнева и да осъзнавам, че все по-малко полза има от него. Започнах да опитвам да превръщам разрушителните му сили в съграждащи. Метаморфозите на гнева могат и да са градивни. От нас зависи. Не става дума за задържане и подтискане на това разяждащо чувство, а за надмогване, нещо като отскок от дъното, защото гневът е дъно. Има едно много важно условие за това преобразяване: прошката. Трябва да прощаваме на себе си и на другите. Прошката, а и покаянието въздигат духа ни. Спасяват.
Кореспондент :
< Без да те лаская, освен прекрасен артист, ти притежаваш уникалния характер да събираш и да осмисляш връзките между музиканти, публика, пространства. Носиш енергията да вдъхновяваш и мотивираш. Автор и водещ на Дезафинадо си, на Пловдив джаз фест, който заедно с всички поканени музиканти случвате в Пловдив. Какво те окрилява, за да си толкова хармонична и харизматична? >
Мирослава Кацарова :
Работата. Това е, което ми дава смисъл. И криле. Обичам работата си, а моите активности са разнообразни, привидно разнолики, изискват различни концентрации, което понякога усложнява нещата. И като се прибави към това вродения ми скептицизъм и критичност, се получават сложни ситуации за преодоляване. Но както се знае, щом ни е трудно се катерим нагоре. А като ни е лесно, се търкаляме нагоре. Тъй че опитвам се да съм вярна на идеалите си, на дръзките си мечти, на “високото било”. Накрая всички тези дейности се вливат в музиката.
Както казах, обичам да работя. И любовта дето влагам във всичко ме окрилява. Срещам чудни и вдъхновяващи хора, чувам музика, за която не съм подозирала, откривам в себе си сила и смелост да уча и развивам уменията си на пеещ човек, говоря и чета. Превръщам се в откривател. И докато е така, ще се чувствам дете. Спомням си Кольо Карамфилов, който казваше: “всички сме лапета”. И аз съм хлапе.
Кореспондент :
< Бог и интимността. Твоето осмисляне на тази връзка. Има ли граници чувството да се говори за еротичното пред Бог. Как трябва, според теб, да се споделя страстта и да сме в личностна цялост? >
Мирослава Кацарова :
Страстта за мен винаги е свързана с любовта и това ме прави безсрамна. В смисъл, че еросът се едини с филия и с агапи, за които по-рано говорех, и се осмисля в тях. Границите между тези три проявления на любовта изчезват и това е истинската пълнота: и на личността, и на битието, това, може би, е плерома. Всъщност, любовта е единственият ресурс, който като раздаваме, се множи. И това се съдържа в посланието, че Бог е любов.
Но ако ме питаш за моята лична интимност пред Бог, за монолозите, които водя пред него, за молитвите, покаянията и съкрушенията си – да, те са съкровени и несподелими.
Кореспондент :
< Представи си живота като чиста абстракция между долно До и горно До. Какво виждаш в невидимото? >
Мирослава Кацарова :
Рамката, която ми задаваш е огромна. В този регистър са всички познати мелодии, тъй че това са интонациите на целия живот. И светли и мрачни, минорни и мажорни, банално, но ако мелодията е красива се превръща във вечност. В същото време това е необятно абстрактно пространство на красиво и грозно, от теб зависи какво ще видиш, чуеш, изпееш, изсвириш… може да остане бездна, а може от нея да бликне светлина. Всичко е възможно.
Кореспондент :
< Суетата не като огледало, а като лагер, където летува самочувствието ни. Как суетата се грижи за нас? Кога и с какво ни вдъхновява за история. Как дефинираш суетата пред своята дъщеря? >
Мирослава Кацарова :
Аз съм естет. Обичам да живея в красивото. От най-дребния жест сутрин като чашите за кафе, сервиетите, покривката, цветовете на аксесоарите до малките разхвърляни в пространството бижута като порцеланови ябълки, стъкленици с гравирани похлупаци, сребърни врабчета, вази, свещници, възглавници, цветя – всичко това е тиха, дискретна суета, която гледам да е ненатрапчива, но не мога без нея. Като жена съм влюбена в обувките си, роклите и обеците. Имам разкази за и от всяка чанта, а парфюмите си имат своите малки и тайни истории. При едно от пътуванията си до Лондон един типичен кариран британец ме посвети в дълбокия свят на Miller Harris. Сега съм обречена на тези аромати, но понякога ги редувам с Aqua di Parma, а това е Италия за мен.
Дъщеря ми е красива като гръцка богиня и я уча на всичко, което знам за красотата на една жена. Едно от моите правила е да е смела. Повтарям й да се вглежда в себе си и отвън да прилича на това, което вижда отвътре. И също, да чете книги, защото всяка книга се запечатва в погледа, жеста, в походката. И в гласа.
Кореспондент :
< Може ли иронията да бъде любов и чисто езеро между обичащите се в един дом, семейство, професинален кръг? >
Мирослава Кацарова :
Иронията е многолика. Всичко е в дозата. Както майка ми ме е учила едно лекарство лекува само в определено количество, предозираш ли, се превръща в отрова. Същото е и за иронията и самоиронията. Здравословни са в отношенията, ако умееш да спазваш мярата им. Иначе нараняват. С всичко е така в човешките отношения и в отношението ти към самия теб. А любовта знае всичко.
Кореспондент :
< Всъщност ти коя си в очите на своя любим? Какво усещаш чрез него за себе си? >
Мирослава Кацарова :
Странно е, че до ден днешен понякога той ме идеализира. Вижда, може би, все същото непокорно, опърничаво и свободолюбиво момиче, жадно за нови пространства и преживявания. А аз с времето все по-сдържана и овладяна си мисля, че ставам. Това понякога му харесва, а понякога ме предизвиква за нови приключения. Той е мечтател и действа с огромен размах, умее мъдро да рискува, ако изобщо подобно противоречие е възможно, и ми внушава сигурност, закрила. Винаги ме вижда красива, може би не винаги съм добра, понеже понякога говоря разпалено като италианка. Обича ме дори, когато ужасно съм го ядосала. Сутрин винаги ме целува. Мисля, че ме мисли за умна, но пък има моменти, когато ме мисли и за беззащитно дете и заедно с това за инфантилна, надявам се, очарователно инфантилна. Знае, че съм силна и аз ставам още по-силна като го виждам в очите му. Понася ме с отнесените ми редки и тихи депресии, и с всичките ми луди хрумвания. Мислех, че се смея силно и невъздържано, а той точно това харесвал. Такива неща.
Мирослава Кацарова / един разговор / Кореспондент
снимки: Кореспондент
място: Artspace Luna
май 2019
S t R U C t U R E S
на
Елисавета Ангелова е визуално изследване на характера в
обем / форма / материя_ експозицията включва седем обекта за наблюдение, разположени в
дом за изкуство Луна / Artspace Luna.
вътрешните прочити са различни части на цялото – ум, сърце и воля. въпросителната връзка помежду им, подобно на съзидателността като процес е отговор в идея – да искаш и да се съпротивляваш.
Елисавета Ангелова / авторско представяне
S t R U C t U R E S
Artspace Luna_28 май 2019
S t R U C t U R E S е проект, изследващ вътрешното движение на човешкия интерес_
неговото пораждане /
видоизменение /
загубата му /
превръщането в нещо друго _
S t R U C t U R E S / Е л и с а в е т а А н г е л о в а
п л а с т и ч н и в и з и и / експозиция / о б е к т и / дом за изкуство Луна / Artspace Luna
пластичните обекти S t R U C t U R E S на Елисавета Ангелова / Elvyan пораждат усещане за личните ни светове. съзерцанието на обектите формообразува всяка тяхна интерпретация и я свързва с избора ни да намираме нещо, което не може да бъде открито.
от въпроса ‘ какво е това ‘_до загадъчността на личностно място в света_структури структурират хроничните състояния в епизоди на търсене и намиране.
28 май 2019_Artspace Luna
експозицията_ S t R U C t U R E S на Елисавета Ангелова / Elvyan отпраща към фундаменталната връзка с процесите_ гледане, тълкуване и анализ. потапяйки се в себе си, ние търсим езика й почти със силата на превода – какво ни казват тези обекти и винаги ли е едно и също във всеки един момент за нас самите?
пластиките съчетават в себе си материя, цвят, форма / като ни внушават ситуативни аспекти на видимо / невидимото.
прозрачни, плексигласови квадратни плоскости с пробиви_ плътни, текстилни ивици, приличащи на ръкави или тръби с мек пълнеж преминаващи / следващи пробивите като ход_своеобразна връзка на времето с пространството_ през нашия поглед_
изложбата S t R U C t U R E S
е част от проект ‘ с е т и в н о с т ‘
на Artspace Luna.
изведена в концепцията си да тълкува, Луна очертава нова връзка между публика и автори / анализ и изживяване.
поканва гост от публиката, който ще има свободата да предизивика и създаде ситуация от погледите, чувствата и настроенията в пространството с хора и обекти.
поканеният гост ще има възможността да напусне галерията в избрано от него време заедно с една от творбите, като в рамките на ден ще разполага с нея и ще произведе нова творба, нов смисъл с нейното участие / присъствие –
клип, албум фотоси, акция и др.
всичко това ще бъде споделено с екип на галерията, а по – късно и публикувано.
в смисъла на S t R U C t U R E S ,
Луна отправи покана към
архитект Десислава Стоянова да разположи своята идея, с която да трансформира духа на преживяване на изкуството до нови точки на взаимност.
май 2019
Антони Тапиес _личен архив
фотонаратив: Никол Кесерджиева и Николай Георгиев
пространство: Фондация ‘ Антони Тапиес ‘ Барселона
текст: Антония Кесерджиева
за Кореспондент_
„Ако не мога да променя света, поне искам да променя начина, по който хората го гледат.“ Антони Тапиес
силата да създава реалност от смесването на форми и материи, знаци, късове предметна реалност_изграждат наратив / история / пътека_разкриващи таланта на творец, който не се интересува от декоративния характер на измерението, постановката, присъствието.
и д е я т а_
идеята! парабола към ново пространство_
о р г а н и ч н о с т.
съчетаването и смесването на различни медии е характерът, с който Тапиес формира естетиката на преживяното време. роден в Барселона на 13 декември 1923 г., Antoni Tàpies Puig е наследник на жива културна семейна среда, будна за динамиката на социалните процеси в каталунския обществен живот. израства сред идеи и разговори, посветени на вкуса към живота. творбите на Дюшан, Кандински, Брак, Пикасо са първата въздействаща среща, очертаваща размаха на креативната му природа, вдъхновяваща погледа да създава и развива.
[култура]
[демокрация]
[свобода]
Антони Тапиес изгражда своя гледна точка_сплав на личните му естетически и обществени възгледи_като израз на доверието към идеологията на Сартр, жизнеността и философията на източната ценностна система. затова творчеството му е диалогично. то буди интерес и очертава значимостта на мисленето му, плътността на визуалния разказ, активно разкриващ фината философска интенция на артиста. Тапиес разговаря чрез творбите си, а самите му произведения са заредени със страст към експеримент и любов към въпросите за размисъл.
любим и интригуващ автор, със специфичен абстрактен почерк, Антони Тапес е най – известният испански художник след Втората световна война, тълкувател и двигател на обновяващите процеси в Барселона. той е и сред основателите на Дау ал Сет / Седмото лице на заровете_първото художествено, културно движение, възникнало в Каталуния през 1948 г., родеещо се с представността и характера в сюрреализма и дадаизма_като настроения към света, одухотворяване на човешката история чрез свръхреалност и измислица, неяснота и загадъчност.
като театър на парчетата и детайлите, магичността и недовършените разкази, приканящи в домисляне чрез тълкуването на всеки художествен знак.
А_ графичността на буквата А_ код за универсум. буквата А за Антони Тапиес символизира точката на универсалното като интуиция, въображение, енергиен потенциал, интерпретация. според неговата творческа интенция, човешкото познание се отключва от въображението.
през 70-те години, Тапиес претворява реалността под влияние на поп арта, включва в работите си гласа на каталунската идентичност и чрез културната си дейност призовава към автентичен живот. стига се до ареста му през 1966г. по време на разяснение на личната му знакова художественост, разчетена като критика над режима на Франко.
Art Informel е движението, в което Антони Тапиес се изразява чрез съшиване на различни материи. нова съединителна тъкан, рефлектираща като ново парче земя, нова визия, нова понятийна система. Антони Тапиес вгражда предмети, мебели, щори и сенници_трансформира света като го идентифицира и определя като движещ се механизъм на личното мислене и идейността.
носител на будна обществена чувствителност, Тапиес се интересува от социалното значение на артистичността като език. чрез творбите си, той внушава разбирането си за живота, човека, социалната визия.
графичният почерк е стиловата принадлежност на езика му в работата с книжните издания_уникални колекционерски произведения с текстове от Дю Буше, Бродски, Броса, Дайв, Дюпен, Фуа, Фремон, Гимферер, Гилен, Жабес, Местре Квадрени и др.
както в живописните си творби, така и в есетата си, Тапиес придава духа на това, което го вълнува_пресечността на социалното с психологическото. как влияе свободата като рефлекс на творческата идея и мотивация. Тапиес претворява света на обикновеното като среща територията на възможното с невъзможното като представа.
избира широтата на мащаба и успява да изгради в баланс предметния свят и тихия отзвук на отсъствието му. размерът на платната му внушава смисъла на свободата и постижимостта, а чрез полутонове и монохроматизъм_ тълкува техния знак. свързаността им отразява волята му да променя.
Антони Тапиес е артист на промяната, на нуждата от нови хоризонти, на полета да избира поглед и акустика в целостта на произведенията си / артистичния си живот като смисъл.
о р г а н и ч н о с т_
„Ако не мога да променя света, поне искам да променя начина, по който хората го гледат.“ Антони Тапиес
през 1984 г, 61-годишният Тапиес основава Фондация ‘ Антони Тапиес ‘ в Carrer d’Aragó, Барселона / Каталуния. идеята на един от най – загадъчните и многолики артисти Тапиес е да представя изкуството като рефлекс на разширената духовна перспектива.
Антони Тапиес напуска този свят на 88 години, като жизнената му история съдържа богатство от теми и творби_литографии, скулптури, текстурирани платна, колажи, графични и смесени медии, пространствени идеи, лекции, есета и духовни портрети в книги, социално – обществена дейност. истински достоен мислител чрез изкуството на формите, цвета и знака, Тапиес е особен род водачи в света на авангарда, основополагащото концептуално търсене в съвременното културно структуриране.
Фондация ‘ Антони Тапиес ‘ е огледало на творческия му замах. създадена от самия него, днес тя е събирателна територия за дух, изследване, интерактивни дейности. така желанието му да подпомага разбирането на съвременния човек_начина му на живот, това място в Барселона е особен център с културна мисия.
в месечните й програми са включени изложби, лекции, филмови фестивали, обучителни програми, дискусии, премиери на книги в библиотеката и работни срещи.
за вълнуващите си впечатления от преживяната среща с проницателността на темите, кодирани в изложбените пространства / Фондация Тапиес, Кореспондент благодари на Никол Кесерджиева и Николай Георгиев. голямата изложба е посветена на 30-та годишнина от създаването на Фондацията и е продължила до 06 юни 2021.
на 10 януари 2021_
при посещението си на изложбените площи във Фондация ‘ Антони Тапиес ‘, Никол и Николай разпознават въздействието на мощната, креативна енергия, изостряща вкуса към социалното като причина, втъкаването му в естетиката на експеримента и колажа. жива философия, изграждаща взаимоотношения с многообразието в съвременния свят. откриват я и в албума, и в принтовете, които купуват оттам _важен дух на продължение и ефективна връзка с Кореспондент_
[албум Антони Тапиес и принтове]_ могат да бъдат разгледани в пространството на Artspace Luna, ул. Лермонтов 41, Бургас.
Фондация ‘ Антони Тапиес ‘ _ днес_на 30 години /
колекцията снимки_предоставени от Никол Кесерджиева и Николай Георгиев включва и няколко кадъра, направени извън Фондацията_ скулптура_също дело на Тапиес с надслов_’ Поклон пред Пикасо ‘ , разположена в близост до един от парковете на зелена Барселона и изразяваща неконформисткото мислене на световния артист Пабло Пикасо, признателността към съдържателното му въздействие.
композицията_изграждаща скулптурното тяло, се състои от колекция мебели в стил Ар нуво / символ на буржоазното време, в което Пикасо е живял в Барселона /, приобщени от железни греди / внушавайки идеята за индустриалната революция, трансформирала Барселона по това време / и свързани с въже.
част от ситуираните мебели е покрита с голям бял чаршаф, върху който са изписани цитати от Пикасо_
[When I don’t have blue, I use red]
[No, art wasn’t created to decorate homes. It is a weapon of war, offensive and defensive, against the enemy]
[Когато нямам синьо, използвам червено]
[Не, изкуството не е създадено да декорира домове. То е оръжие на войната, нападателно и отбранително, срещу врага]
10 януари 2021
Кореспондент / текст: Антония Кесерджиева
юни 2021
капсулира /
парк /
въздишки /
той гледа котката, която облизваше тялото си_ Севда гледа него, който си мислеше, докато котката облизваше тялото си_ кучето гледа Севда, която ядеше череши, докато той си мислеше нещо_ паркиращият шофьор видя кучето, което примижваше, докато наблюдаваше Севда_ куриерката видя паркиращия шофьор, който дъвчеше, докато мърмореше на кучето_
къде е котката?
кислород_
запаси_
лунен скок_
домошни сокове_
преводи ми тишината_
кислородни въздишки
юни 2021
Шарлот Периан_личен архив
фотонаратив: Никол Кесерджиева и Габриела Фандъкова
място: The Design Museum, Лондон
текст: Антония Кесерджиева
юли 2021
Шарлот сгъва света в книга и всяка страница в нея борави с истината_как да пестим място и енергия, и да мислим умно във фрагментите на чистите линии, на цялото.
Шарлот Периан_ името й принадлежи и се свързва с авангардните стъпки и посоки в архитектурата и дизайна от първите десетилетия на 20 – ти век.
стол / етажерка / тръбни стоманени мебели / ски курорт / фото разкази / моден гардероб /
спирки в ясното съзнание на една нова чувствителност, намерила начин в празнотата да разпознава обемите и да ги прибира навътре в семплостта на логиката и връзката им с естеството и природата. светът на Шарлот носи страст към човека_тя създава архитектура на свързаността. в почерка й откриваме емпатия, заради свързването на погледа с ума на друг човек /
Периан е носител и вдъхновител на новото усещане за дом. тя се стреми да подчертава и провокира хармоничните връзки на употреба в пространствата и техните функции.
наблюдател, откривател и създател, Шарлот започва пътя си на архитект и дизайнер с въпрос. отнася питането си твърде рано, едва 24 – годишна и не към кого да е. чувства се готова да посети ателието на Льо Корбюзие, където заявява желанието си да работят заедно. вероятно умението да споделя желанията си е част от визионерската й природа, непосредствена посока на мислител, съчетаващ реалния пейзаж с възможностите на ума, езика на креативността. нещо повече, тогава младата и непозната все още Шарлот, се среща с иронията на талантливия швейцарско – френски архитект и дизайнер, един от основоположниците на модерната архитектура Льо Корбюзие, когато се обръща към нея, откланяйки посоката й с неприкрито безразличие: ‘ тук не бродираме възглавници ‘.
с рефлекс на пътешественик и нюх към движещото се тяло, експеримента, свободата в създаването, спорта_ Шарлот Периан пренася съществената си връзка_подвижността като мотивация за промяна.
истинският живот е самото движение_ а скоро след отказа си, Льо Корбюзие остава очарован при реална среща със стила и мисленето на младата дизайнерка.
фотограф, архитект, дизайнер, урбанист / Шарлот Периан създава своя азбука_
етажерката е своеобразна писта / опростена пътна карта / минималистична идея / пощенска кутия за многообразно намиране /
_две дълги линии с клетки, които могат да бягат в различен баланс, да надскачат времето и погледа, да се срещат и разминават. етажерката е ключ отвъд стената в един интериор. тя предизвиква погледа, емоцията, образността_ тя внушава желание за обновяване, стимулирайки смисъла да понася разместването_като удължаване на времето и пространството.
всички нюанси в начина на мисленето у Шарлот Периан са референции на гъвкавото преминаване в пейзажа_ градска атмосферата, планински хребети, личност и общество.
изключителен житейски факт по неузнаваем начин преобръща нагласите и погледа й_ след активния период на съвместна работа с Льо Корбюзие и Пиер Женере в Париж, Шарлот Периан отговаря на мисионерската си природа да свързва, заради което заминава за Япония като официален двигател и съветник по въпросите на индустриалния дизайн в Министерството на търговията и промишлеността там, съдействайки за изграждането на нови модерни връзки между обществата на Изтока и Запада.
след пълноценен шестгодишен престой, работейки с идея за японския индустриален дизайн, повишаване на неговите стандарти, тя предприема пътуване / завръщане отново в Европа. създалата се вече военна обстановка възпрепятства желанието й и бива заточена във виетнамско селище, където Периан се отдава на тъкане и усвоява професионални тънкости в работата си с дърво. запознава се с дизайна на живеенето и попада на важна за нея книга, която оказва устойчиво влияние върху светогледа и работата й_ ‘ Книгата на чая ‘.
така както във всичко / професионална дейност, персонална идентичност /, Шарлот обича, а и съзнателно търси новите импулси, неизследваните територии, за да ги изпита и усети като своя лична идея.
[чаят е книга за любовта]
посвещава време и енергия да артикулира представите си, а заедно с това да създаде и изгради новата си публика, да формира усета й към това, което прави и от което се интересува. тя има дързостта да насочва, защото притежава убедителен маниер и индивидуален размах. модерен архитект и талантлив дизайнер, дейността на Шарлот е свидетелство за вътрешната устойчивост към идеята. любовта към детайла е интерес, смисъл, основа, история. начинът на опростяване на силуета асоциира практиката й със специфичен творчески характер_[взаимозаменяемост].
Шарлот Периан търси силата на ума във всяко движение_в прибавянето / премахването на ръкавите в конструкцията на дрехата тя открива гъвкава възможност за различност в най – семплите жестове.
модерна и необикновена, Шарлот Периан създава нетрадиционни прадигми в познатите и иначе традиционни за употреба мебели, интериорни кътове, пространства. разтваря нова идея в утвърдените хоризонти, превръща ги в знак за поглед отвъд видяното.
The Design Museum, Лондон 2021 / снимки: Никол Кесерджиева и Габриела Фандъкова
[живот и лекота / надградена гледна точка]_
Шарлот Периан иновативно превръща реалността в ново емоционално общуване с познатата даденост.
промяната и движението я инспирират_
Периан спортува и пътува. непрестанно разширява полето на взаимодействие като мотив_между себе си / средата / общността.
[сглобките]_предложение за сглобяемост, свобода и функция
модулните трансформации в дизайна на мебели следват желанието й за многофункционално съгласуване с намерение, повод, реалност. всяка линия бързо преминава в нов ракурс_дали чрез разместване или друг цвят, Периан въвлича сетивността в изследователско изживяване_столът от бамбук е динамична сплав на волята за страст и разум в ежедневен план.
през 1928, в студиото заедно с Льо Корбюзие и Пиер Жанре, Шарлот Периан, само 25 – годишна, проектира най – проникновения си поглед в конструкцията на прочутия шезлонг. запазва волята и желанието за отдих, размишление еротика и вглъбеност. предлага погледа като основополагащ креативен механизъм, в който тялото постига свободата си.
разговор_ почивка_ комфорт_ лична свобода_
шезлонгът на Шарлот Периан_ малка собствена стая / в която умът и душата се срещат насаме_ Кореспондент <03>
Шарлот Периан_ архитект и визионер_
[предлага погледа като основополагащ креативен механизъм, в който тялото постига свободата си]_ Кореспондент <03>
ски курортът Les Arcs в Алпите_проект и дизайн на Шарлот Периан от 60-те години става забележителен с иновативния си смисъл и естетическа присъственост. замислен първоначално като сбор от високи сгради, Шарлот намира елегантно решение в изцяло новаторски подход_чувствителността й да наблюдава фино и умно я подсеща да следва естеството на природния масив и въображението й моделира етажността / севера и юга, в нов силует_стъпаловидно преливане от ниско към високо. така визуалността облагородява и предлага по-хуманен израз, повече споделеност в качеството на обитаващи.
Шарлот Периан_ предлага погледа като основополагащ креативен механизъм, в който тялото постига свободата си_Кореспондент <03>
за това въвеждане в света на авангардната творческа същност на Шарлот Периан_
благодарим на Никол Кесерджиева и Габриела Фандъкова, които посетиха Музей на дизайна / The Design Museum, Лондон през юли 2021. те предоставиха любопитни снимки, споделиха мисли и изживявания относно изложбата, за да споделим в Кореспондент <03> целостта на авторския ни материал.
благодарение на него ставаме свидетели на снимки, илюстриращи някои от най-известните й интериори, включително апартамента, проектиран за Salon d’Automne през 1929 г., проследяваме детайли и линии в ситуационната среда на някои от нейните мебели отблизо, като емблематичните Chaise Longue Basculante и Fauteuil Pivotant_
откриваме скици, снимки, албуми и прототипи, които хвърлят нова светлина върху нейния уникален творчески процес и нейното достойно място в историята на дизайна, заедно с произведения на нейни приятели, включително Льо Корбюзие, Фернан Легер , офортите на Пабло Пикасо_
Изложбата е подготвена в сътрудничество със семейството и архива на Периан, и отбелязва 25 – годишнината от първата изложба на Шарлот Перие в Музея на дизайна през 1996 г.
Шарлот Перие се радва на дълголетен щастлив и пълноценен живот, споделен в смислите на творческите си хоризонти и непрекъснатото им разширяване. родена през 1903, тя е истински визионер с усет за интересното, авангардното и умното, хармонично живеене.
Кореспондент прие всички направени снимки от Никол и Габриела, както и новината за тази изложба като лична емоция и благодари за съдействието! ‘ Книга на чая ‘ остава като свежа метафора на умението да се живее чрез и за изкуство!
юли 2021
фотонаратив: Никол Кесерджиева и Габриела Фандъкова
текст: Антония Кесерджиева за Кореспондент
събуждам се в зала за оркестър и пиано_
инструментите висят над главите на музикантите_ държат в ръцете си чаши / в които танцуват светулки_ като в онази нощна градина /
събуждам се_в утро на филм_ новата интерпретация на Нина Симон
разговор_
концерт за пиано и надежда /
Арчибалд Кронин
като сателитна връзка_
в която ми каза: това беше, достатъчно бях жив.
[24 май] вуйчо_
тръгва, познал думите на самотата / смисъла в саденето и рязането / като вяра_ че променя свободата на земята в кръстословица за нови / значения в достатъчно синьото_ и че отключва чрез пробега на духа си_ да има инструменти за направата на всичко /
казва ми: ‘семейството ти е голяма работа’ ‘живи и здрави бъдете, всички’ като маха с онзи жест на ръката / в който вратите вече са затворени / влакът_светъл тунел_
после пожела от черешите / само една_ усмихна се и каза: черешката на тортата_
самотата му / допълва с обич празните квадрати_
черешовото време_ благозвучие на плаването_
май 2021
[вечерта на сутринта]
текст: Антония Кесерджиева
[вечер]_
гирляндите започнали да пречат.
тя загасила осветлението / за да се намерят_
те, двамата_
[сутрин]_
голотата прави нещата така, че да изглеждат нейни / само защото / през останалото време_ я крият_
[обед]_
поезията понякога си играе на кукли_
а играта_на асоциации /
[вечер]_
срещат се при голотата върху стар фотьойл.
грешно писмо / веднъж_ променило посоката в голотата им /
с почти човешки глас / фотьойлът им казал: _атомите на костите запазват важността на всяка дребна грешка_
сънуват /
за сънища в модерността не се говори_
всичко е
в тръстиката,
от двете страни на реката_
[сутрин]_
часовете са трудноподвижни, стари хора / които в желанието да видят очите си_ уреждат срещи и бързат към тях /
със забавените си рефлекси_
бързайки / изпускат козуначени залъци върху уличните плочи_
цял ден гладуват_ следващата си среща_
в голотата на желанието да видят очите си /
всичко е
в тръстиката,
от двете страни на реката_
[обедът и вечерта при сутринта]
октомври 2013
януари 2019
____
преди дъжда_чадърите са съкратени / непонятни интелекти_ чистата вода е надълбоко /
толкова живо е чувството_ създаваш форма за мисли, с които_ на памука вдъхваш любов / история с форми / естествени отражения / синтез_
Google Преводач_ доколко уважава непознатото / наклонът на ламаринен покрив с два комина /
поражда и нови надежди_ като влудява значенията в думите / по периферията на Антрактида_ до пълното им изличаване понякога_
разглобява смисли / представи / съюзи_ [проверявам / за да се шокирам]
google преводач = > раздира противоречията до хипотеза_
една новина се превръща в бомба_ взривява / изглаждайки дизайна в типографското начало_
google преводач в ролята на председател = > дизайнът или преводът променя смисъла?
_ако не превеждаш, смисълът на се променя. това сочи, че преводът е причина.
преводът винаги променя смисъла. а дизайнът помага на смисъла_да бъде най-точен_
точен?
и сигурно пак го променя_
така че нищо не е чист смисъл_
Google съм. преводач на въображаеми заслони_
януари 2019
Кореспондент / текст_Антония Кесерджиева
_елит и джунгла_
_импресивни полутонове, неизгладени от парата на нечия ютия
текст_ Антония Кесерджиева
2018′
докато цигулка го представя пред света като съзнание, к в а д р а т ъ т, се самоочертава от режещия й звук /
пространството е това, което пиарът и рекламата превръщат в диалог_как се отнасяме към другия?
изкуството_въпрос / дарението_релативна естетика /
Тесла / откраднат портфейл / телефон / копчетата от дядо_ не за бедността, разказът е за нищетата.
светът е разделен на квадрати / квадратите на квартали_ площади, гета, музеи, домашни пощенски кутии, пресечни точки /
чакъл в чувал_ промяна_ действия без чувство_
нека приемем_ квадратът е вътрешността / изслушването_пешеходната му пътека_от едната страна към другата.
жест от цигулка, през цялото време, рисува с полутонове: възбуда_завлдяване_улов.
оставете своите телефони и портфейли_ доверието е подозрително, прилича на обвинение, на биещи се деца.
прилича_и на вечерята на елита с джунглата /
затова ли квадратът е_
маса / кухня / легло / спортен салон / жилищен блок / бюро / градина / гроб / сцена / маса_ взривяващ навика_да виждаш, без да се замисляш.
дегероизиране на лицемерните нагласи, на лесното удобство, скърцащо през нечленоразделната реч на капсулираното време_детето е въпрос, ‘ животното ‘ също /
стъпало след стъпало, коридор след коридор / извинението_като стълба_ малък и свит в дребнавостта си човек_блед, смутен пред обидената чест на малко дете_помощ!
как помагаш / как оставаш в подредения си дом, докато някой вика за помощ?
боклук и дъжд в концерт на иронията_
промушване слабините на коректното_ как един погрешно споделен клип в социалните мрежи за разпространение, озеленява реалността на кошмарите и осветява гласа на изкуството като коментар на обществото_елитът е джунгла / звярът е глас.
щ а с т и е т о_ този брутен вътрешен продукт от фиксираната цена на предразсъдъците в обществото.
отваряме речниците, за да проверим ‘ що е_к в а д р а т? ‘
Рубен Йостлунд / режисьор_ Квадратът / The Square /
Рубен Йостлунд е шведски сценарист и режисьор, роден на 13 април 1974 г. в Стирсьо, Швеция. Започва кариерата си със заснемането на филми на ски тематика, като благодарение на тях е приет да следва в Гьотеборг. Игралният филм Неволно (2008) е носител на много международни награди, сред които отличия от фестивалите в Милано, Палм Спрингс и Стокхолм. Късометражният му филм Банков обир (2009) е носител на „Златна мечка” от Берлинале. Квадратът печели „Златна палма“ през 2017 г.
ФИЛМОГРАФИЯ
2001 Let the Others Deal with Love (Låt dom andra sköta kärleken) – док.
2002 Family Again (Familj igen) – док.
2004 Gitarrmongot (The Guitar Mongoloid)
2005 Autobiographical Scene Number 6882 (Scen nr: 6882 ur mitt liv) – къс.
2006 Nattbad – къс.
2008 Неволно (De ofrivilliga)
2009 Банков обир (Händelse vid bank) – къс.
2011 Игра (Play)
2014 Форсмажор (Turist)
2017 Квадратът (The Square)
щ а с т и е т о_ този брутен вътрешен продукт от фиксираната цена на предразсъдъците в обществото.
Кореспондент / текст: Антония Кесерджиева 2018′
Кореспондент
Трябва да влезете, за да коментирате.