Категория: брой 8

текст_Антония Кесерджиева

снимки_Кореспондент

дълго обмислях как да озаглавя този визуален разказ_дали негов фокус да бъде името на града, в който домакинства забележителната изложба / името на артиста, който преобръща света в безкрайността на всеки миг, отвъд неделята или архитектониката на ‘свързването’, която става пристанище за сградата като фонд, заедно с употребата на етажи, покривни площи до всяка негова ниша, в името на разгърнатите идейни нива в дръзката концепция на куратора на експозицията_

основаната точка за внимателното обмисляне произлиза от факта, че значимостта на всяка линия сама по себе си, отстоява личния си глас достатъчно интересно и значимо, и ето как връзката между различните позиции – град, пространство, герои – се превръща в знак, който дефинира / моделира баланса в памет, обобщения й смисъл.

повод да пътуваме до Мец, в който ще останем и да нощуваме, за да усетим как заспива и как се буди един френски град, бил до 1918 година изцяло немски, е именно изложбата ‘ БЕЗКРАЙНАТА НЕДЕЛЯ ‘, която освен кураторски проект на Маурицио Кателан е и визионерска платформа за показване на знакови негови творби, съчетани с тъканта на избрани музейни експонати_част от колекцията на Помпиду_Париж, като сградата там ще остане в ремонт за близките 5 години.

през 2025 година, за 15 годишнината от своето създаване / 12 май 2010 г. / център Помпиду_Мец кани италианския визуален артист Маурицио Кателан да курира изложба, която ще изпълни обемите на пространството_

така ‘ Безкрайната неделя ‘ влиза трайно и мощно в програмата на Центъра от 08 май 2025 до 02 февруари 2027, като това променя изцяло динамиката на града, вътрешните структурни комуникации_ интересът към събитието очертава нова вълна от взаимодействия, посещения и контакти_

Помпиду_Мец

Помпиду_Мец, центърът за модерно и съвременно изкуство разполага с 10 700 квадратни метра изложбена площ, обединяваща три огромни галерийни пространства, осветени от естествена светлина заради обширните стъклени витрини към града, конферентни зали, ресторант, тераса с панорамна гледка. този модерен дом за изкуство и събития е дъщерна организация на Центъра в Париж Жорж Помпиду, но е независим в изграждането на своя артистична програма, начини на управление и привличане на публики.

открит на 12 май 2010 година, в пространството между две живописни градини, центърът в Мец_Помпиду е модерно архитектурно произведение, проектирано от Шигеру Бан и Жан дьо Гастинес, в сътрудничество с Филип Гюмудциан и показва творби, стздадени от 1905 година до наши дни.

любопитно е, че сградата в Мец е с 10% по-голяма от тази в Париж_

динамиката на пространството_

отдалече прилича на футуристична наблюдателница.

колкото повече се приближавахме_ясните линии в белота, стъкло и дърво открояваха въздушния маниер на мислене на създателите на сградата, а усещането за наблюдение бе изцяло приобщаващо_няма как да не се почувстваме като изследователи на събитията във времето, бивайки гости в модерните пространства за среща в неделя с БЕЗКРАЙНАТА НЕДЕЛЯ_

снимки_Кореспондент

и парковите пространства наоколо следват усещането за вълна, превърнала се във важен архитектурен код за сградата_

януари 2026_ Помпиду_Мец

Център Помпиду_Мец

лаконичният жест в градинската интерпретация на околността е сведен единствено до една зелена линия, наподобяваща вълнообразен ландшафт, който отвежда мисълта в коридорите на продължаващия ефект на илюзията. погледът се насища от повтарящото се горе_долу и отключва усещането за ‘ извън ‘ /’ отвъд ‘ видимото.

представих си какво тихо и чудато присъствие ще има пролетта на това място, когато тревните площи ще се освежат и дърветата ще избухнат в зелените си разкази… ами есента_

вълната и сезоните_ животът и етапите_

изкуство, разположено на 10 700 квадратни метра_

Мец_

Център Помпиду_Мец

„Мощна и лека едновременно, канеща ни да се подслоним под защитния ѝ покрив, ние си представихме архитектура, която превежда откритостта, смесването на култури и благоденствие, в непосредствена и сетивна връзка с околната среда.“

Шигеру Бан и Жан дьо Гастинес , архитекти на Центъра Помпиду-Мец

снимки_Кореспондент януари, 20226

архитектурни решения по проекта на Шигеру Бан и неговия екип _Център Помпиду_Мец

билетен център, Помпиду_Мец тези стилизирани архитектурни картончета с графичността на линиите от мястото, в което сме са отпечатани върху бяло_като изпитни талони по мислене или възможността за нашето тълкуване_

така започна това пътешествие_

сигурността и времето за търсене на отпечатъци / същността на сейфа като малък модел на света като съкровище / алюзия и ирония за важността и сложността на предпочетените стойност, ценност, смисъл_

‘ Разбити сейфове ‘_

защо поставя тази своя работа още в началото на дългия разказ за безкрайната неделя?

‘ Разбити сейфове ‘ сякаш ни препраща към идеята за разбити сърца_

[ разбити сейфове ]

‘ Безкрайната неделя ‘ _Помпиду_Мец

разбити сейфове_ които символизират уязвимостта на сигурността_

какво е значението на сейфа, какво пренася през времето, какво избираме да съхраняваме в обемите на тези пазещи от всичко голямото всичко_кое / какво е то? кое е онова, което създава сигурността ни_шкафове / чекмеджета, пълни със съкровища / кутии, пълни с измамността на времето и неговата деформация_

кой и по какъв начин разбива сейфовете и защо е нужно_ след като…

снимки_Кореспондент януари 2026

oзаглавена „Безкрайна неделя“, изложбата представя стотици произведения от колекцията на Център_Жорж Помпиду в диалог с творби на Маурицио Кателан_

от ранните му произведения_’ Стадион ‘, гигантска маса за футбол на маса, до по-новите му творби като ‘ Комедиан ‘ и монументалния му ‘ Феликс ‘ .

снимки_Кореспондент януари 2026_ с Антонио и Петър_

‘ Безкрайната неделя ‘_курирана експозиция / Маурицио Кателан

снимки_Кореспондент

случва ми се често да пропускам наименованията на творбите_ прочитам през личния си поглед, а и често оставям нещата да изплуват в неочакваността на ситуациите, във време и пространства_

тук Антонио ми разказа подробности около създаването на работата_запомних усещането за думите, отвъд точното значение_

свобода на погледа_

[ онова усещане, когато ти се иска да виждаш отвъд очертанията, просто защото формите са с духа на новото си измерение и в подгъвите им пришиваш представата си за космос_като акт на съзидание ]

относно визуалния текст / подобно всеки друг разказ_ от срещата си с него помним онова, което виждаме, което има ясен знак в конкретния момент_

не по-малко съществено е_наблюдаването на самите себе си, докато разглеждаме изложба / също гледането на филм, прочит на книга…/ според мен това изследване е важен ключ, дори – ние гледаме, за да видим / виждането / и опознаем себе си през погледа на автора_

‘ Безкрайната неделя ‘_курирана експозиция / Маурицио Кателан

Маурицио Кателан_

истински звяр на визуалната сцена / интелигентен разказвач на съвременната човешка природа през сарказъм и интуиция за свободата.

Маурицио впечатлява с психологическо вглеждане и богато нюансиран стил на скулптиране на идеята си чрез интерпретативен прочит на дълбоките, скрити връзки в различните комуникативни аспекти, социуми, контексти_

креативните щрихи, с които обобщава глобалната картина на своите търсения, са така характерните за Кателан_ риторическа компетентност, ясен минималистичен език, суровата природа на критичния ум, наблюдаващ и мислещ, лични послания / пробивите в човешките отношения / трагикомичните връзки между живата и неживата същност, страстта между човек и природа /

‘Пет коня ‘_Кателан

кинематографичното звучене на знаците във визуалната среда на италианския концептуален творец Маурицио засилва по специфичен начин емоционалното изживяване от срещата.

в постановъчни отрязъци, Маурицио композира проектите си като енциклопедии, съдържащи портрети на цивилизационните етапи_какъв тип двигател е човекът днес, как живее в свят на недоверие и златотърсачество, алчен стремеж към власт, възможно ли е за една нощ да стигнеш пропастта на високите етажи, към които си се устремил, средствата на възприятие и постигане на идеите >

‘ Пет коня ‘ на Маурицио Кателан в ‘ Безкрайната неделя ‘_курирана мащабна експозиция от самия него в Помпиду_Мец

[ трагикомичните връзки между живата и неживата същност, страстта между човек и природа ]

снимки_Кореспондент

психологическа портретност и неочаквани интерпретации в ‘ Безкрайната неделя ‘ с Маурицио Кателан_ ‘ Пет коня ‘

Пмпиду_Мец / януари, 2026

‘ Феликс ‘ е работа на Кателан, инспирирана от вдъновението на публиката по време на музейна среща със скелет на тиранозавър рекс.

заимствал името на анимационния герой котарака Феликс, визуалният артист дава нов мащаб на реалността, като я пречупва през страх, възбуда, измислица, манипулирана истина, чудото в живота на хората.

творбите на Маурицио, които поставят въпросите за действителното и измисленото през знаците на оригиналността, хумора, сатирата и популярните нагласи на възприятие са много, а с ‘ Феликс ‘ / скелет с височина 6 метра и дължина 8 метра / Кетелан превръща представата за една домашна котка в абсурдна, зловеща мистерия, подсещаща за за това как изкривяването на историческите факти може да преобърне хода на изживяванията ни, на цивилизационните процеси, а това с езика на изкуството може да означва едновременно въпрос и отговор.

‘ Феликс ‘ на Маурицио Кателан преобръща изложбената зала в сцена за тестване с чудеса_ всеки сам избира с кого да се срещне в нея_в с призрака или чудото в себе си_

[ визуалният артист дава нов мащаб на реалността, като я пречупва през страх, възбуда, измислица, манипулирана истина, чудото в живота на хората ]

снимки_Кореспондент януари, 2026 в Мец / Помпиду_Мец

образният свят_

свързаността_

иронията_

снимки_Кореспондент януари, 2026 в Мец / Помпиду_Мец

Маурицио Кателан_

силен и спонтанен израз, дори когато застава за най-нормална документална снимка пред камерата_ естествен и искрен, неприкрит, сценичен маниер в присъствието на Кателан_

Маурицио е роден през 1960 година в Падуа, Италия в семейство на хора, които отлично познават умората на физическата работа в трудни условия. работническият дух в семейството продължава и в годините на неговата младост_самият той работи в морга, поща, кухня.

и е от онези характери, които се изграждат чрез наблюдения и самовъзпитание, както се казва_сами проправят пътя си_натам, накъдето сърцето му желае, а умът му става изразител на абсурдното, което умее да вижда и мащабира.

винаги подготвен за осъзнатостта на своята публика, Маурицио е от онези артисти, които изграждат свой собствен център на стабилност не заради успеха, а заради удовлетворенпостта от работата си с екипа, идеите и механизмите на свързаност като процес_

упътване към историята на изложбата в Мец_Помпиду

Уилбърт Л. Купър в едно свое интервю с артиста, сам нарича Кателан ‘ една от най-големите мистерии в изкуството ‘

в техния разговор от 18 май 2017 г. Купър споделя_

‘ Срещнахме се по повод наскоро излезлия документален филм ‘ Връщам се веднага ‘ . Режисиран от журналистката Маура Акселрод, дългогодишна приятелка на Кателан, филмът проследява кариерата на провокатора през последните три десетилетия: от неговите противоречиви, реалистични скулптури на странности като смазан Папа / ‘ La Nora Nova ‘ , 1999 / или миниатюрен двойник на самия него, окачен на закачалка за палта / ‘ We Are the Revolution ‘, 2000 /, до мащабната му, гореспомената ретроспектива в Гугенхайм, до гротескния му и лъскав двугодишен проект за списание 
‘ Тоалетна хартия ‘, който той ръководи с фотографа 
Пиерпаоло Ферари от 2010 г. насам. 

‘ Връщам се веднага ‘ е брилянтна дестилация на загадъчната и непредсказуема природа на Кателан, до степен, че самият филмов сюжет е изграден около факта, че никога не сте съвсем сигурни дали човекът, който се представя като художник, всъщност е истинският Маурицио Кателан. ‘

Маурицио Кателан е поканен да курира изложбата, по повод 15_тата годишнина от откриването на Център Помпиду_Мец

непредсказуемият в своите артистични акции визуален артист, автор на най-неудобните въпроси, решава_ да сформира екип от куратори, които да интерпретират колекциите на националния музей за модерно изкуство през призмата на [ неделята ]

неделя_неделя_неделя_неделя

озаглавена ‘ Безкрайна неделя ‘, изложбата представя в общ план стотици произведения от колекцията на Център Жорж Помпиду в Париж_такива, които са рядко излагани и произведения, чието присъствие в експозицията човек не би очаквал_ / показвайки разнообразните художествени практики, движения и промени в историята на изкуството /, в диалог с лични произведения на Маурицио Кателан.

От ранните му произведения, по-специално ‘ Стадион ‘_гигантска платформа за футбол на маса, до по-новите му творби като ‘ Комик ‘ и монументалния му ‘ Феликс ‘

изложбата създава чувството за търсене на смисъла през времето_ в търсене на обяснения за този странен свят, Маурицио подава интересен инструмент на смесване_създава множество вмъквания и отклонения като представя произведения от други векове / освен 20-ти и 21-ви / , като ‘ Градива ‘ или редки ръкописи и книги от Ватиканските музеи, като по този начин разкрива източниците на вдъхновение за модерното и съвременно изкуство.

[ неделята ]

това възхитително пътешествие, организирано от един от най-любопитните съвременни художници Маурицио Кателан е отворено за посещение до 02 февруари 2027 година_

снимки_Кореспондент януари 2026, с Антонио и Петър_Мец

изложба в Център Помпиду_Мец от 08 май 2025 до 02 февруари 2027 година

‘ Безкрайната неделя ‘ в Помпиду_Мец

голям формат рисунка_наранени женски стъпала, Маурицио Кателан

стъпалата_портрет на живота, такъв, какъвто го познава душата без лице и конкретни черти_

стъпването_стъпването_стъпването_стъпването_

[ и е от онези характери, които се изграждат чрез наблюдения и самовъзпитание, както се казва_сами проправят пътя си_натам, накъдето сърцето му желае, а умът му става изразител на абсурдното, което умее да вижда и мащабира ]

изложба в Център Помпиду_Мец от 08 май 2025 до 02 февруари 2027 година

‘ Безкрайната неделя ‘ Маурицио Кателан_куратор Помпиду_Мец

изложба в Център Помпиду_Мец от 08 май 2025 до 02 февруари 2027 година

От откриването си през 2010 г., Центърът Помпиду-Мец е имал привилегията да бъде домакин на множество значими произведения, предоставени от Националния музей за модерно изкуство.

всички те са изградили историята на пространството. ‘ Безкрайната неделя ‘ е част от тази динамика, предлагайки потапяне в колекцията чрез множество различни медии_включително живопис, скулптура, рисунка, фотография, инсталация, видео и филм, в безпрецедентен диалог със света на Маурицио Кателан_

[ откриването на смисъл зад всяка дума носи нова логика и отражения в различните прочити ]

прочити_прочити_прочити_прочити_

изложба в Център Помпиду_Мец от 08 май 2025 до 02 февруари 2027 година

‘ Безкрайната неделя ‘ куратор_Маурицио Кателан

снимки_Кореспондент

Център Помпиду_Мец от 08 май 2025 до 02 февруари 2027 година

изложба в Център Помпиду_Мец от 08 май 2025 до 02 февруари 2027 година

‘ Неделя ‘ – сигурно защото е покана за разговор с продължение_ Маурицио Кателан в Мец_Помпиду /

‘ Неделя ‘_ е името на стената, висока 5 метра и покрита с 24-каратово злато. изградена е от 64 панела, а общата широчина 20 метра. върху тази, внушителна с присъствието си работа на Кателан, се намират пробиви от изстрелването на 20000 куршума.

неделя_неделя_неделя_неделя

ангажиран с агонията в съвременния свят, лесния достъп до оръжие, начините на употреба, абсурдността и недоразуменията в Америка, Маурицио диалогизира сърцевината на проблема като разруха и липса на здрав смисъл.

[ ‘ Неделя ‘ сякаш разполовява света, за да го обедини чрез силата на осъждането на тази огромна духовна нищета. ]

снимки_Кореспондент

изложба в Център Помпиду_Мец от 08 май 2025 до 02 февруари 2027 година

от 08 май 2025 до 02 февруари 2027 година_Мец_Помпиду

снимки_Кореспондент_

изложба в Център Помпиду_Мец от 08 май 2025 до 02 февруари 2027 година

снимки_Кореспондент_

изложба в Център Помпиду_Мец от 08 май 2025 до 02 февруари 2027 година

сигурно всеки знае цената на тази не толкова емблематична, а страстна с възможността си ‘ да бъде ‘ творба на Кателан, затова в Кореспондент няма да коментираме това учудване или изненада, защото няма нищо учудващо и изненадващо, според нас_

изкуството е живо заради историите си_

[ изкуството е живо заради историите си ]

изложба в Център Помпиду_Мец от 08 май 2025 до 02 февруари 2027 година

[ по-скоро ] размишлявайки, докато разглеждаме изложбата, разположена буквално във всички ниши на архитектурното пространство, се сещаме и за Айнщайн, който, веднъж на важно обществено събитие се появил бос и на въпроса_защо така?_Айнщайн отговаря_

[ има ли значение дали съм бос или обут, след като всички знаят, че съм Айнщайн? ]

запазваме за себе си пълния обем от снимки, направени с банана, закрепен със сребристо тиксо върху стената, но симпатиите си към някои важни щрихи споделяме с вас, както и с Маурицио Кателан_

сребристо тиксо_сребристо тиксо_сребристо тиксо_сребристо тиксо_

саркастичният език на Маурицио е отговор на мащаба на общочовешкия страх_ можем ли да избагаме от природата на консуматора, на фалшивата самоличност, на подхвърлената лъжа / измама, която подхлъзва както банановата кора / от страховете си от провала >

в някои от снимките_ Мартин Арнолд_режисьорски проект, представен в рамките на ‘ Безкрайната неделя ‘ Мец_08 май 2025 – 02 февруари 2027

наситеността на творбите, които създава Кателан се съдържа във всеки жест и щрих. разбирането му към истински човешките истории е поставено в контрсат с парадоксалния стремеж към лукс и богатство_

чувството му да се забавлява, като коментира и посочва тези значими язви е голямата му сила_

артист на ироничните сблъсъци_Маурицио Кателан

‘ диригентската природа ‘ на концептуалния артист_ създава автопортретите си в изненадваща среда и като позиция, с която внушава въпроси_важни за личността и неговите избори_

снимки_Кореспондент

изложба в Център Помпиду_Мец от 08 май 2025 до 02 февруари 2027 година

снимки_Кореспондент

ателието на Андре Бретон в експозицията ‘ Безкрайната неделя ‘

/ ‘ Със сюрреализма се свързват много умове, ярки индивидуалности със своите силно присъстващи творби, но Андре Бретон е признат за главен вдъхновител и организатор.

Той не е нито най-добрият поет, нито най-добрият художник. Наричат го ‘ папата ‘, но не само защото през 1924 г. залага основните принципи в първия Манифест на сюрреализма. Не, той наистина се разпорежда, коли и беси в естетически и житейски план, приема и гони хора и е основен двигател както за създаването, така и за разпадането на групата.

‘ Премахването на детството значи погребване на онази част от себе си, която е зависима. А освен това, тайното минало на Бретон създава аура на мистерия и сила – той изглежда така, сякаш идва при нас напълно въоръжен.’ Марк Полицоти_ източник_Свободна Европа /

Помпиду_Мец и ‘ Безкрайната неделя ‘

снимки_Кореспондентн, януари 2026

преживяванията се раждат при срещи / срещите са образи / артистите говорят с езика на таланта си като посочват смисли и свят от трансформации / критиката няма стандарти, критичността е чувствителност, будна и свободна да тълкува, да мисли, да въздейства с остротата си, да предизвиква размисли и да посочва посоки.

иронията е съществен жест / иронията моделира действителността на базата на посочените истини / сарказмът е важен инструмент срещу цинизма на политиките на управление в света_

чрез средствата на изкуството, истината винаги се възражда и винаги намира свой път_

разговаряме с Антонио за етажността на концептуалния маршрут в Помпиду_Мец

за какво говори работата при входа, начините на нейното артикулиране през вътрешните пространства и отразеността на всеки детайл по стъпалата към всяка следваща_

връзката между експонатите от колекцията на Жорж Помпиду в Париж, сега разположени в Мец, тяхната времево – пространствена устойчивост в съзвучие с концептуалния почерк и специфичен прочит през автентичния език на творбите на Маурицио Кателан, тяханта необяснима и необхватна свързаност.

[ тяханта необяснима и необхватна свързаност ]

[ иронията е съществен жест / иронията моделира действителността на базата на посочените истини / сарказмът е важен инструмент срещу цинизма на политиките на управление в света ]_

в Помпиду_Мец през януари 2026

[ критиката няма стандарти, критичността е чувствителност, будна и свободна да тълкува, да мисли, да въздейства с остротата си, да предизвиква размисли и да посочва посоки ]

снимки_Кореспондент с Антонио и Петър / януари 2026

изкуството и спектрoграфия_

доколко е необходимо да бъде разбирано и дали когато буди съмнение, в различна степен, не разгръща именно онази рефлексивност, която обогатява най-пълнозначно, приканва към размисъл и крично анализиране на заобикалящата ни среда.

как през времето всяка творба търси новото си домисляне_ куратор на изложбата в Мец_Помпиду е Маурицио Кателан_ с Антонио и Петър, януари 2026

изкуството и спектриграфия_

Помпиду_Мец / разказани истории

Помпиду_Мец / теми и емоции

Помпиду_Мец / пространства и зали

всичко, което срещнах и видях в тези зали ме вдъхнови изключително заради комуникативното поле, което очертават композициите от различните творби, кураторската сила да свързва истории и време, чрез които публиката размишлява и анализира своя, нашия, общ свят_

но онова, което искам да споделя е, че освен силната емоция от този обмен, видяното предизвика отново въпросителното ми чувство за оперативната критика у нас, в българска среда_доколко е нужна?

дали възможността да поражда настроение и предизивиква страст, интерес у публиката, независимо дали е широка, профилирана, специализирана и т.н. е факт – въпросът, който ме вълнува е – дали критиката в познанта й до днес форма кореспондира с духа на времето или е нужа друг тип намеса, друга – така да се каже – ‘ операция / взаимодействие ‘ с новите хоризонти пред новите умове и съвременните хора, ползващи ресурсите на света през дигиталност, изкуствен интелект, глобална свързаност_

с други думи_ дали не е нужно да се потърсят нови форми през различен наратив и код, за да има смисъл от нея >

силно ме вълнува това и именно тук се обнадеждих с идеята да инициирам скоро такъв разговор в Artspace Luna, защото единствено през срещи и дискусии значението и логиката се разширяват, изясняват и разпознават.

[ дали критиката в познанта й до днес форма кореспондира с духа на времето или е нужа друг тип намеса ]

Мец_Помпиду / памет и самоанализ

интензивно и вълнуващо преживяване, което свързва цикъл произведения от фонда на Жорж Помпиду Център с емблематични авторски решения_ колаж, скулптура, живопис, инсталация_

силен анализи на политическата система, начините, в които функционира капиталистическият свят, финансовата система, поезията и философията

с други думи_ дали не е нужно да се потърсят нови форми през различен наратив и код, за да има смисъл от нея >

[ оперативната критика ]

различни епохи и начини на портретуване_ тяхното въведение в един общ свят и осветен през проблематиката на съвременния свят_Помпиду_Мец януари, 2026 с Антонио и Петър

снимки_Кореспондент

2026, януари_Мец

визуалните разкази са многообразни и прекрасно подредени в силен почерк, приканващ в анализ и интерпретации_

‘ Безкрайната неделя ‘

януари, 2026_Мец

вътрешните шевове от спектъра на пространствените илюзии_ готови да поемат всяко вдишване и издишване, да го преработят в заряд и рефлекс_

нищо не се губи

Помпиду_Мец

Franz West в Мец_Помпиду снимки_Кореспондент

пластични форми / инсталация / Помпиду_Мец

Мец_Помпиду_Franz West 08 май 2025_02 февруари 2027

месец след посещението ни, за нас става ясно че изложбата се надгражда с присъствието на нови творби и така диалогът наистина е безкраен, а зрителите винаги изнанадани в откритията и срещите си_

през февруари 2026 г. две големи произведения от историята на изкуството в Париж са се присъедили към секцията ‘ Те няма да минат ‘_

‘ Велосипедно колело ‘ на Марсел Дюшан_първият реди-мейд в историята на съвременното изкуство_
Сувенири от Залата на огледалата в Брюксел от Ото Дикс, експерсионист, дадаист_

от 14 март ‘Двор ‘ на американския художник Алън Капроу ще бъде в диалог с монументалната скулптура ‘ L.O.V.E. ‘ от Маурицио Кателан_

снимки_Кореспондент

‘ Да гледаш цветовете ‘ Марина Абрамович_

партиципативния процес ‘ Да гледаш цветовете ‘

в близост до основаната сграда е разположен павилион, наподобяващ подводница. конструираната в него акция принадлежи на Марина Абрамович.

акцията е ориентирана към съзерцание и разчита на устойчивостта и търпението на погледа на посетителя.

как да си възвърнем радостта от живота_личното щастие, стремежа към постигане на цел и копнеж, успехът на всяка цена?_

как балансираме докато сме сами, седнали неподвижно пред панел в някой от цветовете – червен / син / жълт_

артистката кани посетителите да потопят погледи в цветни панели и да оставят умовете си извън контрола и схемите на волевите инструменти / да се реят свободно, докато цветът предизвиква субективни асоциации_

с тази медиативна покана, Марина Абрамович призовава към внимателно вглеждане в личния, вътрешен свят.

всеки е поканен да се впусне в емоционално пътешествие, всеки може да преживее изкуството като инструмент за познание и трансформация_

тези глътки_ кафе ли е това? очевидно, след безкрайността на часовете в Помпиду_Мец, всички познати вкусове са заменени с нещо подобно на понятието извънмерност_

извънмерност_извънмерност_извънмерност_извънмерност

снимки_Кореспондент

Помпиду_Мец_биографично

/ ‘ Решението да бъде създадено разширение на Цетъра Жан Помпиду е взето през януари 2003г. от тогавашния министър на културата на Франция Jean-Jacques Aillagon и директора на центъра Bruno Racine. Два месеца по-късно управата на град Мец организира архитектурен конкурс и го обявява на 18 март същата година.

Властите очакват новата сграда да има също толкова силно архитектурно въздействие, както Центъра Жорж Помпиду, създаден преди почти 30 години от архитектите Ричард Роджерс и Ренцо Пиано.

Предвидената площ за музея  на модерното и съвременно изкуство Помпиду-Мец е 12,000 м2, което е с малко повече от 1/10 от площа на Помпиду в Париж.

На 27 май се провежда първи етап, на който са селектирани шест проекта от общо 157 екипа от 15 държави. За нивото на конкурса се съди по имената на архитектите, класирали се на втори етап: ФОА (Foreign Office Architects) от Лондон; Херцог Де Мюрон (Herzog & de Meuron) от Базел; Стефан Мопен (Stéphane Maupin) с ландшафтния архитект от Париж Паскал Криби (Pascal Cribier); Ларс Спруиброк (Lars Spuybroek) от Ротердам; Доминик Перо (Dominique Perrault) и Шигеру Бан от Токио в екип с  Жан дьо Гастин (Jean de Gastines) от Париж и лондонския архитект Филип Гумучджан (Philip Gumuchdjian).

На 26 ноември 2003г. проектът на Шигеру Бан печели доверието на 14 души от 16 членното жури. ‘ /

/ източник_ Камара на архитектите в България /

снимки_Кореспондент

структурите в архитектурните етажи на сградата, както и движението вътре следват различни оси, които разширяват максимално нивата на възприятие_

утро и неделя

утрото и пътят до Помпиду_Мец предложиха почти филмово изживяване, в което улици и дворове изненадващо ни срещат с терапевтичните си неделни тайни_

каменни зидове, мостове и сводове, които разгъват картата на града като математически модел за деликатното им свързване в среда / пространства / структури за живот и обитание_

стилни и леко строги в хладните ранни часове на януари_ преминаването по тези градски улици е като подарък, който обръща погледите ни към случайни сцени, в които триумфират единствено тишината и птиците по первазите на прозорците, в очакване някой да забележи крилете им_

снимки_Кореспондент

[ каменни зидове, мостове и сводове, които разгъват картата на града като математически модел за деликатното им свързване в среда / пространства / структури за живот и обитание ]_

френският град Мец и до днес пази богато съчетание на различните културни влияния през вековете.

съществуващ от 3000 години, исторически разположен в регионите Елзас и Лотарингия, Мец има граници с Белгия, Люксембург и Германия.

и е много интересно усещането за преливане на култури, маниери, езикови акценти в един град.

както в Страсбург, така и в Мец, мисълта за характера на общността ме вълнува и се опитвам да я търся в различни знаци, кодове на градската инфраструктура_

възможно е да имам интуиция за граничността като особен род свързаност или умението да забелязвам без усилия тънката специфика на мисленето на хората, което се изразява в походка, поведение, социални жестове, но да_ оставам любопитна към подобни наблюдения и с лекота забелязвам контрапунктите, дори това усещане за ритъм и педантична подреденост, което усещам, по някакъв начин, ми напомня за щит, за добре обгрижвана територия най-вече в ума, което дава израз и във външния свят.

всичко по оста вън_вътре може да бъде открито и разчетено в начините на защитеност на една общност, не надмощие, а защитеност.

това говори и за ясното съзнание за близост, за приемане на другия като свой. това ми усещане за добра позиция в емоционалната усточивост в този тип региони с подобно градоустройство, вероятно се отразява и върху икономическите ръстове, съотношенията в различните градски перспективи_

снимки_Кореспондент град Мец, Франция януари, 2026

интуитивността и прецизността, оглеждащи се в едно място_

харесвам го, преминахме набързо по път към център Помпиду, а помня в детайли всичко, което срещнах там, въпреки ранния час в неделя сутрин_

замислих се как и по какъв начин градът може да предложи своята човешка крехкост като чар и в същото време да звучи красив и силен в смисъла си на свързаност и щедрост_

възможността да поеме духа и различията на културните и социални идентичности, чрез които подчертава усещането за голям дом, в който всеки е важен_

[ усещането за голям дом, в който всеки е важен ]_

вдхновяващи културни афиши, които приличат на изложбени стени, информационни панели, интересни както с дизайн решенията си, така и с метафоричните кодове, които съдържат, а понякога внушават чувство за минималистични светове, които разказват различни истории в тяхната цялост.

разговаряме с Антонио за Луиз Невелсън и пластиките й като за един нов език в света на изкуството_ известна с неподражаемия си дух на творец, Луиз изследва живота си като история на динамично търсене и изграждане, както самата тя сочи – пластиките са толкова много в нейния живот, че дори във ваната у дома си съхранява елементи, части, важни връзки, а животът й_поетично красив и изключително скромен_

принцеса на истинската поезия

Луиз Невелсън_

Мец_Помпиду ще покаже нейна мащабна експозиция, петдесет години след последната й изложба във Франция, в периода 24 януари_31 август 2026 година.

предпазливостта на окото и любопитставото на ума са в постоянната си надпревара за завладяване на лична територия_

за Маурицио Кателан и духа на работата му често сме разговаряли в двора на нашите срещи, затова Безкрайната неделя от Мец остава в историята на безкрайните неща_

първо_заради приятелската ми нагласа към града и очарованието му, заради силата на пространството, съчетало в мащаба си основополагащи сегменти_архитектура, хоризонт за гъвкава комуникативна връзка, разположена в нива и изненадващи тайници, заради свързващата композиционна сплав в кураторската идея на Кателан и творбите му, които не бях виждала на живо и заради разговорите ни с Антонио и Петър в тази потапяща среда, дългото кафе сред списания, в които още има какво да откривам и откривам, заради поканата на Марина Абрамович в градината с въпросителните тунел, ръкав, подводница и всичко, боядисано в жълто, червено и синьо_

благодарна съм изключително много за тази възможност и покана! мисля с вдъхновение_

Кореспондент

една идея, инициирана от независимо пространство за изкуство и културен обмен

Aerspace Luna

текст_Антония Кесерджиева

снимки_ Никол Кесерджиева Николай Георгиев и Кореспондент

[ едно ] визуално есеистично подреждане на мигове и паузи, предизвикани от различни пътувания, неотменими преживявания, свързани с мисълта за време и думи, с които очертаваме или пренареждаме световете си_тези, които живеем, онези, които измисляме и всички останали, които усещаме в пълнота и едновременност – интерес или увереност към въпроса ‘тук ли сме?’

винаги става така_докато пътуваме, тайно си представяме, как после_ дворът ще обеме разстоянията, белязали всяко пътешествие, ще архивира цветове, аромати, звуци и ще ги превърне в дрон за припомняне, който като огромна жужаща пчела разглежда отгоре истинската картина, после отразява всеки ъгъл светлина по различен начин и ни предлага кадри от загадъчната й безкрайност_

да, дворът е там, където всички разкази, събирани в пространства, населени с места и хора, галерии и барове, улици с храна, покриви и паркове се преплитат, а смисълът им напомня йероглиф, който разчитаме бавно и интуитивно_

винаги става така_

първо погледнах надясно, защото знаех, че е там и разбрах колко много прилича на спирка и то на такава, на която съм чакала някога. усещането за път и формата на очакване са центърът, който поставя на изпитание коя да е разумна причина за тръгването като процес.

спирката е междина сама по себе си, изследване на специфичния вътрешен режим или баланс, в които душата решава да очертае посока и придава импулса на тялото, за да извърши промяна, като преди това чака превозно средство / онези недвусмислени мотиви, които окриляват двигателя в целия процес.

преди всяко качване в автобус, трамвай или влак си представям прозорците в него – тяхната големина, щорите или светлината през тях, дали са отварящи се. всяка спирка е преувеличеният модел на хол, в който мислите ми играят на ластик – в ритъм и отскоци, докато в един момент пред мен не спре автобусът с характерното си тютюнджийско прохъркване и заедно със светещите му глобуси и периферни мигащи светлини, се превръща в тяло на огромна и уморена градска стоножка – важен инструмент за пространствената ми проекция.

една, две или три стъпала, вратите се затварят, а вярата ми, че пътят започва отначало се отваря като нова кислородна бутилка.

със същото усещане гледах на тази отворена за света сграда и колкото повече приближавах към нея и водата, в която надничаха мраморните й стени, подтикващите думи на Никол – хайде, вътре ще видиш стола! – се превръщаха в ключ към вниманието ми.

Павилионът_

Лудвиг Мис Ван дер Рое е автор на уникалното по рода си пространство, което носи специфично съчетаване на ‘ вън ‘ и ‘ вътре ‘ без да нарушава тихата линия на съзерцание и хармония.

животът на Павилиона става изразител на копежа на архитекта по лаконичността на новите изразни форми. мястото му е избрано също от Мис Ван дер Рое – макар преминала през свои градивни етапи, сградата и до днес се намира вдясно от Двореца на Барселона.

Павилионът е построен за първи път през 1929 г. за Международното изложение в Барселона, представящо архитектурни идеи и образци от цял свят, като идейната връзка е – да представлява официалното място за посрещане на крал Алфонсо XII, който пристига на изложението през същата година.  

Мис ван дер Рое настоява в Павилиона за изложението да бъдат поставени само два стола – троновете за краля и кралицата на Испания. столовете с име ‘ Стол Барселона ‘ са от малкото важни обектни присъствия в сградата, станали символ на архитектурното съчетание_модернизъм и функция, а името на създателя им неминуемо се сочи за един от творците, чиито произведения определят облика на градската архитектура на ХХ век в световен мащаб.

не остават тайна обаче и вижданията на близки архитекти от този кръг, които сочат влиянието или изцяло авторството зад идеята ‘ Стол Барселона ‘ на името на Лили Райх, която е единствената преподаваща жена в школата BAUHAUS.

ако това е така, жалко, защото ше бъде само един от лошите примери в световно отношение към професионализма и половата принадлежност. съпричастността ни към разумен баланс и начини на влияние по темата, днес са доста по-изявени през кино, литература, събития и акции, но въпреки всичко са болезнени уроците, многобройни са и грозните случаи, които драматизират години, а понякога целия живот на талантливи, забележителни жени, стигнали висоти в облстта на своите интереси и въпреки това, неполучили подобаващо признание или уважение сред обществото, за разлика от мъжете до тях.

Павилионът се превръща в една от емблемите, най-интересните архитектурни послния на испанския град и още през 1929 г става изразител на ново архитектурно движение.

въпреки всичко, година след това сградата е разглобена, а през 1980 г. цялата архтектурна общност в града безусловно настоява Павилионът – вече превърнал се в градска ценност – отново да бъде възстановен поради живия интерес към мястото и идеята около него.

започнатата реконструкция през 1983 завършва три години след това – през1986 година, като за този период изключително внимателно са подбирани и доставяни мраморни късове от местата, от които са били добивани и в далечната 1929 г. – Рим, Гърция и Атласките планини.

‘ Утро ‘ се нарича скулптурата на Георг Колбе, разположена във водната среда на откритото пространство на Павилиона.

цялата специфичност в едно движение_

цялата светлина в едно отражение_

духът на съзерцание тук добавя към колекцията от мигове силата на възраждането, на непрестанното обновление, с което се зареждаме. отново се връщам към темата с очакваното пътешествие, тогава, когато се намираме на спирката, чакащи непознатото_ с формата на време, човек, идея, смисъл или автобус_

чакащи новото_с формата на време, човек, идея, смисъл_

отново в парка ‘ Хуан Миро ‘, там сме си ‘ вкъщи ‘_ зелено утро с пъстри папагали, безброй разхождащи се кучета, смелостта на Леон да се заиграва с пясъчните им стъпки

всички снимки споделям благодарение на редакторския му усет / макар само на 1 година и 11 месеца / , а слънцето в Испания е така щедро към него, че месеци по-късно, когато отново ще усети колебанието на лъчите му в дъждовен Лондон, ще извика искрено развълнуван – мамо, жълта светлина, жълта светлина!

на снимките_Никол, Леон, Николай

Музей Пикасо, Музей Моco, MACBA , Музей Хуан Миро, Националният музей на каталунското изкуство са нашите любими пространства, превръщащи града в средище, място за уютно спиране и забавяне на темпото, за осмисляне на пълнокръвните му връзки – изкуство, архитектура, местна и световна култура, които се срещат в истински, устойчив съюз.

много ми се искаше да видя града дъждовен, но преваля за кратко и не усетих дълбоката връзка, която обикновено търся с дъжда и мястото, движещите се хора.

и все пак, след една дълга закуска с местни сладкиши и много кафе в двор, потънал в зеленина и гугутки, краткият дъжд затанцува по прозорците наоколо доколкото да ни напомни, че е време за нова изложба.

изненадващите изложби са част от емоционалната интонация по време на престоя ни в Барселона_

Chris Ware разказва въпросително съвременността ни през платформите си, базирани върху динамични дискурси, визуална архитектура, плътни персонажи.

Chris Ware_комиксовата форма в търсене на паметта, която стои в основата на всяка идентичност, процесите на изграждане, съзряване и изразяване – различните етапи, свързани с разширяване на съзнанието, възприемането и сетивното осмисляне на преживяното от различни срещи, през които минава животът на всеки

изключително самокритичният американски художник карикатурист Chris Ware изследва теми като – социалната меланхолия, депресията, породена от обществената изолация и липсата на внимание, искреност в общуването между хората.

залите дават възможност за усамотяване и е толкова естествено потапянето в духа на иронията му, с която рисува съвременния свят като реклама за лична употреба.

Chris Ware е артист с интересен и разпознаваем стил, характерен с ярки форми, стилизирано изведени персонажи, които притежават вкус и сетивна чувствителност към многопластовия анализ на процесите и реалността.

аналитичното мислене на автора проследява живи и пълнозначни наративи, преминаващи от тема в тема като свободно бягащи, необуздани в любопитството си графични знаци.

любопитство имах и към изследователите му_ в публиката разпознах екип от френски автори, разговарящи разпалено през дух и енергия, с много смях и възгласи на висок глас със своите ученици, последователи, дошли да разглеждат и размишляват заедно, да се насладят на истински приютяващ свят_игрив и умен_

Chris Ware създава поредицата ‘ Acme Novelty Library ‘, графичните романи ‘ Building Stories ‘, ‘ Rusty Brown ‘, ‘ Джими Кориган, най-умното дете на Земята ‘

пристъпваща в новия ден – котка на улицата – щедра загадка, присъства като част от срещите на преминаващите гости и сякаш приканва към тайната си всеки, който отдели време за играта й_ разказ без думи_

автор е известният колумбийски художник и скулптор Фернандо Ботеро, а пластиката е висока 2,5 метра, тежи повече от 2 тона и е с дължина 7 метра

градските структури и духа на преследването ни завладяват с такава сила, че дори умората късно вечер успявахме да трансформираме в поле за нови траектории, свързани с друг тип наблюдения_храната!

храната в Испания е щедра, както на жълта светлина, така и като смела кулинарна интерпретация. задължително пеем с Леон , прибирайки се по улиците, водещи ни към парка Хуан Миро, след като сме опитали различните вкусове, родени от замаха и смелостта на средиземноморското въображение.

годината е 1882, когато в Брселона се поставя първият камък от градежа на необикновената архитектурна приказка ‘ Саграда Фамилия ‘.

макар и все още незавършен, културният паметник – шедьовърът на каталунския архитект Антонио Гауди стана най-високата църква в света – именно в дните по време на нашето посещение в Испания, Бареселона.

научавайки тази на пръв поглед подробност, чувството за приобщаване към неистовата страст и отговорност към пътя, разбирането на всяка малка стъпка, преживяването й, години след смъртта на артиста, чиято идея не само остава жива, а и все по-действителна с мащабността като мисъл и код, почувствахме силата на това как сградите разказват за хората с такава сила, каквато думите не биха могли да обемат – техните заряд, стремеж, перспективи, дори тайни нюанси от характера и светогледа на създателите им.

на 20 февруари 2026 година кран постави горното рамо на кръста на върха на Кулата на Исус Христос на ‘ Саграда Фамилия ‘ и така – след повече от век базиликата вече се извисява на 172, 5 метра над любимата Барселона.

Антонио Гауди превръща ежедневието в друг въздух, поемам част от него и задържам, за да изпълня очакването си с предствата и внушението на визуланото присъствие на Саграда Фамилия.

цялото великолепие на базиликата, чието построяване ръководи самият Гауди до смъртта си през 1926 година, срещам като отражение в малка дъждовна локва, при излизане от тунела на метрото и това ми дава усмивка и повод да се преклоня с най-чистите си мисли към човешкия копнеж на твореца – да среща душата си в страстта към хармония с природата и живота наоколо_

рожден ден с Петър в музей Хуан Миро / Фондация Хуан Миро_

с благодарност към семейството ни приехме поканата за това пътешествие в Испания, за да обикнем света още по-силно, а и да отпразнуваме 60-я рожден ден на Петър)

Барселона е огнище за спомени. град на паркове и хълмове, съвкупност от места, които си срещал или просто напомнят с атмосферата си на любими филмови ленти_Всичко за майка ми на Педро Алмодовар, Вики Кристина, Барселона на Уди Алън, Испански апартамент, Парфюмът: Историята на един убиец, Biutiful.

идеята за рожден ден в Барселона явно е била обмисляна доста преди октомври. предвид всички планувани посещения – двата паспорта, които изпълнихме с печати, радост и безброй допълнителни въпроси – даряващи усещането за игра, решихме на самия ден да сме в музей Хуан Миро – в зелена, хълмиста зона Parc de Montjuïc.

да, аз винаги съм усещала Миро като покана за игра, в която разчитам знаците, едва когато се усетя като част от композицията им.

заради чувството_ игра / играещи / игрови състояния / веднъж предприех пътуване сама до София / през май 1914 година /, за да разгледам за няколко часа изложбата на Хуан Миро в Националната художествена галерия , реализирана тогава от Посолството на Кралство Испания у нас, след което се прибрах с последния автобус за Бургас. още помня и тортата, с която влязох у дома около 4 ч сутринта – истинска игра.

насред пищна, зелена растителност, еуфорично обладала голяма част от хълма над центъра на Барселнона, предлагаща дивни терасовидни гледки към града, кръстосана от опесъчени алеии, ренесансови фонтани, стари каменни колони и скулптури, тази бяла сграда, проектирана от Йозеф Луис Серт и отворена за своята публика на 10 юни 1975 година, въздейства като тайно настанил се оркестър сред девствена природа.

сградата е възхитителна не само поради емоциналния факт, че Хуан Миро и Й. Луис Серт са били приятели и съвместно са обмисляли детайли и идеи, а и поради въздействащия диалогичен подход в изграждането на архитектурния план.

видимо е и от снимките, изложени в галерийното пространство – самото то, надградило идеята с истински мащабно отношение към движението и движещото се – обемите и кодираните характери в творбите на Миро – вън и вътре / цвят и форма / статика, кинетика /

разглеждайки експозициите в етажността на залите от бялата сграда, имах чувството, че се движа по линиите на спирала – тази, която очертават творбите с графиките си и тази, в която ме притеглят фоайтата, салоните, стълбите и всички възможни ниши, тераси, покривни площи, места за срещи.

при цялостния поглед в пространството, съчетало модернистичния дух на вглеждане и потъване във формите, и бягащите като в танц цветове, неминуемо се замислям за какво говори съзидателната енергия, ако не я разглеждаме като повод за среща със света / ние в него / малките му ежедневни революции със значението на промени, говорещи с езика на еволюиращото мисловно поле. но в същото време и опасността – наред с всяка прогресивност, застава и истината за недотам добрата й употреба или артикулация.

светът и двата полюса.

Фондация Хуан Миро показва и редица абсрактни и сюрреалистични творби на артисти, които артистът уважава, харесва и цени, както и акции, свързани с кореспонденцията му_

експозиционната постановка в огромната галерийна площ е решена така, че въздейства като въпрос_дали чрез светлинни позиции или поради смяна на погледа от видео стени към пластики и картини по стените продължават динамиката на мисленето на артиста – красноречиво и плавно.

в тази връзка – почти хипотетично / хипнотично – е присъствието на автопортрета на Хуан Миро, в близост до който съм снимала Петър – по някакъв начин е важен мотив да видиш себе си като въпрос.

разходка около сградата на Фондацията_ като страници, които сближават_

безкрайността на този парк е празник в празника на личното ни време_честит юбилей, Петьо!

като страници, които сближават_

случи се да ме попитат_какво запомни от испанските си срещи, кое изниква първо в съзнанието ти след многобройни и различни изживявания, месеци след това_

[ няма да забравя хората_лежерната им петъчна свобода, която празнува живота ежедневно. да, там винаги е петък, с усещане като за спирка в очакване на глобално пътешествие ].

Барселона чете метафорите ми дори обратно отразени в редовете на огледалните стъкла в метрото или по стъпалата на ескалаторите, разположени насред градския площад.

спирка_спирка_очакване_очакване_глобално пътешествие_глобално пътешествие_

наблюдението над изричането на думи, които не разбирам ме вдъховява мощно. после трескаво гадая смисъла им, замаскиран в жест и поглед – дивата ми страст е да узнавам неразбираемото, а в една от вечерите хората се събираха на малки групи и се маскираха, като ту се смееха, ту избухваха в най-личните си непоказвани до момента маски и гримаси, сякаш ги пазеха именно за Хелоуин_

боя, грим, бинт, пелерини и високи токчета, тикви, разрязани в двулицеви усмивки, Жокер и принцеса, момче с грахово зелена коса, дълги ботуши на бързаща гейша с дълго до земята палто вместо кимоно_напълно съм съгласна_ефектът на идеята е в преобличането, тайно си мисля за Сизиф и неговия камък, изкачването и спускането като пораждане на живота извън наказанието на боговете, преодоляването е силата, равна на маскирането и трансформирането_

непринудеността като начало на моето испанско наблюдение_малък градски площад, пейки, кафетерии с пресен сладолед, малки книжарници, интересни галерии, хора, дошли на среща с други хора. имах чувството, че Хелоуин е герой на забравата или поне чрез забрава на делника, празникът живее в умовете на хората, които черпят по улиците, подават ми цвете, децата играят с плашила и кукли вещици пред стълбите на църквата в квартала

Coco Fusko_

имахме късмета докато сме в Барселона, в основното пространство на MACBA, да попаднем на изключително силна изложба.

Джулиана Емилия Фуско Миярес, известна катo Коко Фуско е с кубинско-американски произход, живее в Ню Йорк и е професор в Училището по изкуства ‘ Купър Юниън ‘.

семиотичка по дух на изследване, нейните интереси и образователни линии включват множество тематични проучвания, преминали през динамиката на визуланата култура, смесването им с критически или литературни текстове, както и кодираното им интегриране в пърформанси и инсталации.

творчеството й е характерно с интердисциплинарната си природа, която намира поле на изява като куратор, автор на критически текстове, пърформанси, видео акции, инсталации.

Коко Фуско изследва въпроси, свързани с пола и властта, идентичността, расата, отношението към човека в затвора, репресивните режими, дисиденството, глобализацията, сексизма, цензурата над мисълта, свободата на личността.

Коко Фуско е от значимите и влиятелни артистки в съвременния свят на изкуство и култури най-вече с ясно очертания си аналитичен профил, богат визуален език, умението да смесва различни медии_нещо, което истински ме вдъхнови, надскачането на представите за тях самите, усилията, които не пести.

често работи в сътрудничество с екипи, активисти или други артисти, срещата за които е също – ясната позиция върху картата и видимостта й навреме.

самото представяне на творбите, включени в изложабата й в MACBA, Барселона от 23 май 2025 до 11януари 2026 с надслов: ‘ Научих се да плувам на сушата ‘, прилича на една широко разтворена книга на живота в различни глави, откроени чрез езика на многообразни медии и спрямо това – съответно в различни формати и обеми на самото галерийно помещение.

истинско потапяне_

Антони Тапиес в два погледа_ усещане за дух и природа в снимки и наблюдения от 2021 по време на празничната 30 годишна история на Фондация Тапиес и среща с новите фокуси към автора през 2025 година.

Тапиес и неговото внушение за космос, отразен във всяко интимно пространство е основополагащо във философската му нагласа.

както в живописните си творби, така и в есетата си, Тапиес придава духа на това, което го вълнува_пресечността на социалното с психологическото.

как влияе свободата като рефлекс на творческата идея и мотивация_ Тапиес претворява света на обикновеното като среща територията на възможното с невъзможното като представа.

графичният почерк е стиловата принадлежност на езика му в работата с книжните издания_уникални колекционерски произведения с текстове от Дю Буше, Бродски, Броса, Дайв, Дюпен, Фуа, Фремон, Гимферер, Гилен, Жабес, Местре Квадрени и др.

избира широтата на мащаба и успява да изгради в баланс предметния свят и тихия отзвук на отсъствието му. размерът на платната му внушава смисъла на свобода и постижимост. чрез полутонове и монохроматизъм тълкува знаците в тях и чрез взаимната им свързаност, отразява личната му воля да променя.

Антони Тапиес е артист на промяната, на нуждата от нови хоризонти, на полета да избира поглед и акустика в целостта на произведенията си / артистичния си живот като смисъл.

о р г а н и ч н о с т_

2021_

„Ако не мога да променя света, поне искам да променя начина, по който хората го гледат.“ Антони Тапиес

през 1984 г, 61-годишният Тапиес основава Фондация ‘ Антони Тапиес ‘ в Carrer d’Aragó, Барселона / Каталуния.

идеята на един от най – загадъчните и многолики артисти_ Антони Тапиес_ е да представя изкуството като рефлекс на разширената духовна перспектива_

силата да създава реалност от смесването на форми и материи, знаци, късове предметна реалност изграждат наратив / история / пътека, разкриващи таланта на творец, който не се интересува от декоративния характер на измерението, постановката, присъствието.

снимки Никол Кесерджиева за Кореспондент, 2021

и д е я т а_

идеята! парабола към ново пространство_

[ о р г а н и ч н о с т ]

съчетаването и смесването на различни медии е характерът, с който Тапиес формира естетиката на преживяното време.

роден в Барселона на 13 декември 1923 г.,  Antoni Tàpies Puig е наследник на жива културна семейна среда, будна за динамиката на социалните процеси в каталунския обществен живот.

израства сред идеи и разговори, посветени на вкуса към живота. творбите на Дюшан, Кандински, Брак, Пикасо са първата въздействаща среща, очертаваща размаха на креативната му природа, вдъхновяваща погледа да създава и развива.

[култура]

[демокрация]

[свобода]

Антони Тапиес изгражда своя гледна точка – сплав на личните му естетически и обществени възгледи като израз на доверието към идеологията на Сартр, жизнеността и философията на източната ценностна система.

затова творчеството му е диалогично. то буди интерес и очертава значимостта на мисленето му, плътността на визуалния разказ, активно разкриващ фината философска интенция на артиста. Тапиес разговаря чрез творбите си, а самите му произведения са заредени със страст към експеримент и любов към въпросите за размисъл.

любим и интригуващ автор, със специфичен абстрактен почерк, Антони Тапес е най – известният испански художник след Втората световна война, тълкувател и двигател на обновяващите процеси в Барселона. той е и сред основателите на Дау ал Сет / Седмото лице на заровете първото художествено, културно движение, възникнало в Каталуния през 1948 г., родеещо се с представността и характера в сюрреализма и дадаизма като настроения към света, одухотворяване на човешката история чрез свръхреалност и измислица, неяснота и загадъчност.

сюрреализма и дадаизма като настроения към света

във Фондация ‘ Антони Тапиес ‘ Барселона – 30 години от създаването й_ снимки_Никол Кесерджиева

като театър на парчетата и детайлите, магичността и недовършените разкази, приканящи в домисляне чрез тълкуването на всеки художествен знак.

А_ графичността на буквата А_ код за универсум.

буквата А за Антони Тапиес символизира точката на универсалното като интуиция, въображение, енергиен потенциал, интерпретация. според неговата творческа интенция, човешкото познание се отключва от въображението.

през 70-те години, Тапиес претворява реалността под влияние на поп арта, включва в работите си гласа на каталунската идентичност и чрез културната си дейност призовава към автентичен живот. стига се до ареста му през 1966г. по време на разяснение на личната му знакова художественост, разчетена като критика над режима на Франко.

във Фондация ‘ Антони Тапиес ‘ Барселона, 30 години от създаване на Фондация Тапиес_ снимки_Николай Георгиев

Art Informel е движението, в което Антони Тапиес се изразява чрез съшиване на различни материи. нова съединителна тъкан, рефлектираща като ново парче земя, нова визия, нова понятийна система. Антони Тапиес вгражда предмети, мебели, щори и сенници_трансформира света като го идентифицира и определя като движещ се механизъм на личното мислене и идейността_

носител на будна обществена чувствителност, Тапиес се интересува от социалното значение на артистичността като език.

чрез творбите си, той внушава разбирането си за живота, човека, социалната визия.

Антони Тапиес напуска този свят на 88 години, като жизнената му история съдържа богатство от теми и творби_литографии, скулптури, текстурирани платна, колажи, графични и смесени медии, пространствени идеи, лекции, есета и духовни портрети в книги, социално – обществена дейност. истински достоен мислител чрез изкуството на формите, цвета и знака, Тапиес е особен род водачи в света на авангарда, основополагащото концептуално търсене в съвременното културно структуриране.

Фондация ‘ Антони Тапиес ‘ е огледало на творческия му замах. създадена от самия него, днес тя е събирателна територия за дух, изследване, интерактивни дейности. така желанието му да подпомага разбирането на съвременния човек_начина му на живот, това място в Барселона е особен център с културна мисия.

в месечните й програми са включени изложби, лекции, филмови фестивали, обучителни програми, дискусии, премиери на книги в библиотеката и работни срещи.

колекцията снимки, предоставени от Никол Кесерджиева и Николай Георгиев включва и няколко кадъра, направени извън Фондацията – скулптура дело на Тапиес с надслов ‘ Поклон пред Пикасо ‘ , разположена в близост до един от парковете на зелена Барселона и изразяваща неконформисткото мислене на световния артист Пабло Пикасо, признателността към съдържателното му въздействие.

‘ Поклон пред Пикасо ‘, Барселона 2021

‘Поклон пред Пикасо’ Антони Тапиес, Барселона 2021

композицията_изграждаща скулптурното тяло, се състои от колекция мебели в стил Ар нуво / символ на буржоазното време, в което Пикасо е живял в Барселона /, приобщени от железни греди / внушавайки идеята за индустриалната революция, трансформирала Барселона по това време / и свързани с въже.

част от ситуираните мебели е покрита с голям бял чаршаф, върху който са изписани цитати от Пикасо_

[When I don’t have blue, I use red]

[No, art wasn’t created to decorate homes. It is a weapon of war, offensive and defensive, against the enemy]

[Когато нямам синьо, използвам червено]

[Не, изкуството не е създадено да декорира домове. То е оръжие на войната, нападателно и отбранително, срещу врага]

2025_

подреждането на кадрите, проследяването на вкусове и подправки, част от неповторимите образи, форми и смисли, ги превръща във все по-осезаеми кутии за важни съкровища, а проследяването им във времето ги разполага в неотложимите жестове на емоционалната ни памет_ марината за изживените неща_

2020_

улиците на Барселона обръщат погледа ни и към различната 2020 година, когато пандемичния период създаде друг ритъм в дните ни_гранично време, което ни срещна с друг тип тревожност, а пространствата се посещаваха при строг режим и с предпазни маски.

цялостното представяне напомня релации между земната плът и дълбокия смисъл на стъпването_

Fina Miralles_

5 ноември 2020 / 5 април 2021

Музей за съвременно изкуство_MACBA

Museo de Arte Contemporáneo de Barcelona

Барселона, Испания

куратор – Teresa Grandas

____

‘ Soy todas las que he sido ‘ – курираната от Тереза Грандас,

изложба на Фина Миралес, определя в превод живота на испанската артистка – начините, чрез които духът й е намирал своите проявления; личните вариации, кореспондиращи с вътрешното доверие към материята, органичността и техният сбор е онова, което е.

____

за Кореспондент_

Никол Кесерджиева и Николай Георгиев ____

Фина Миралес е световен автор – важна, продуктивна сцена на съвременното _неин знак, определеност и новаторски език в концептуалността_начина на изразяване.

разумът и личността са желанието, през което гласът на Фина се отразява, а това определя фигурата й като съществен почерк, подлагащ на изпитание както същността, така и тълкуването на самото изкуство.

тя събира всичките си проявления, личните си версии, чрез които съживява връзките между човека и света, човека и властта сякаш са роман за взаимопроникването, оплождането, проявлението.

Фина Миралес е родена през 1950 година в Испания, където учи изкуство и е част от концептуалната среда на Сабадел, Каталония.

диктаторският режим на Франциско Франко превръща творческата й енергия в постулат на новите територии – език; природа; жената – като обект на внимание и осъзнаване на ролята й в обществото; политика и власт – все мотиви, които предизвикват маркерите и динамичните реакции на средата, докато тя задълбочава и отключва пластовете на земята така, че размества дори жизнените й сокове – изтръгва живо дърво и заравя тялото си на негово място, влиза в клетка, в която е било поставено животно / превръщанията, пренасянията са онези чувствителни състояния, които я обръщат към човека, като изпитание – самозабравил се в ада на собственото си всепоглъщане.

Фина е духовно просветена, а смисълът да търси, спасява ума й от лесните постижения, лесната слава и публичност.

Испания е добро място за нейната артистична сплав. и все пак, тя

живее във Франция и Южна Америка по различно време.

вълнува се от конструктивните позиции в изкуството, като разглежда социума като живот в симбиоза с природата и рода. сигурно затова изследва и анализира как изкуството еволюира в търсене на нови изрази. Фина обозначава пространствено – времевия континуум чрез живата природа. растенията са емоционалните ни истории, а чрез тях пренасяме личния си код във всяка една точка на Земята. човекът е белег за памет, кутия, в която се архивират представите за земното време и която избухва когато връзката с естествеността й е накърнена.

търси различни езици, с които да внуши и илюстрира – книга, инсталации, видеа, пърформанс_като в игра със значенията моделира и изпитва сетивността, докато отключи новите й форми и насити обектите с нови тези и възможности.

ретроспективната й изложба в Барселона гледа право в очите на съвременния човек. привидно плавна и тиха, а всъщност е всичко, от което привидността бива ужилена.

____

Museo de Arte Contemporáneo de Barcelona / MACBA

Фина Миралес_

вълнува се от конструктивните позиции в изкуството, като разглежда социума като живот в симбиоза с природата и рода.

в MACBA, Барселона 2020

Museo de Arte Contemporáneo de Barcelona / MACBA

Фина Миралес, Museo de Arte Contemporáneo de Barcelona / MACBA 2020_ снимки_Никол Кесерджиева

Museo de Arte Contemporáneo de Barcelona / MACBA / изображението вдясно_често пъти предлагам на тълкуване и открит анализ в Artspace Luna по време на различни камерни акции или интервюта в подкаст Далекоглед_проект на Artspace Luna/

____

изложбеното пространство, прегърнало в цялата си хуманност концепцията на испанската артистка и приютило при изключителни мерки за санитарно внимание и лична грижа своята публика_

Никол Кесерджиева и Николай Георгиев_ гости на откритата изложба / 05 ноември 2020, Museo de Arte Contemporáneo de Barcelona / MACBA/ разказаха и предоставиха лични материали за Кореспондент.

Museo de Arte Contemporáneo de Barcelona / MACBA, 2021

детайли / визуални материали / архив_за Кореспондент, 2021

2025_

някои от любимите ми съставки_ цел / разговор / допълващи погледи §18

Барселона ни разказва всичко, което знаем_

[ изкуството на емоцията ]

изкуството на емоцията_

Леон изработва с майка си фигури от бяла глина, които по-късно оцветява и подарява на Петър, за да му напомнят за разходката в ‘дома’ Хуан Миро_ звездите са древни животни, животните са завършени поети, които нанизваме в гирлянд, усещането им носи сила, чиято мъдрост продължаваме в игра_

кадрите разказват интимната атмосфера на хапките Хофман с глътки розе_усещане, което предлага фрагменти от различен тип размисли_има някои съчетания, които наистина провокират както благодарността по нов начин, така и връзката ни с всичко, което ценим, търсим, което ни вдъхновява и кара да копнеем_

[ Хофман е студио за фини обстоятелства и взаимодействия_ сладкишите Хофман не могат да имат оценка_те са просто нов ден в историята на изкуството да съзерцаваш, докато ти и рецепторите са на друга честота ]

[ и лимони да ти се прииска да изцедиш върху това парче Хофман, вкусът остава все така мощен, а великолепието на текстурата отнема силата на всичко останало пред погледа.

слънцето над есента в парка под терасата ни носи името Хуан Миро и само час след изгрева му ние сме в кафенето на ъгъла под апартамента, в който ще останем за седмица.

едва по-късно разбрахме, че всичко е било замислен план от любими наши хора, когато безумно смаяни срещнахме кралскосиня група мексиканци, така възторжено подготвени и усмихнати за нас, че песента им без да пита набързо ни композира в танц – обект за серенада в първото ни средиземноморско утро.

о, да!

зелени печати в галерийни паспорти събуждат апетит за все повече пространства, но бавното пристъпване към Павилиона предлага простотата на нещата така въздействащо, че колкото задълбочено да изследваш и търсиш гениалността на Мис ван дер Рое, някак си не ти се иска да я разнищваш докрай.

като платформа за излитане е това парче земя –

камък и тишина /

като пунктуационен знак сред множеството опити, умения и занаяти /

върху каква логика на баланс от светлина стоим?

тя – струяща по подразбиране от водата към стената / от пресечността с тавана и превода й – отново към водата_

и в най-малката прашинка Барселона е синтез_

ето и обичта в доказателства – тези кактусови гори истина ли са или са само фон, на който сред снопове крайбрежна светлина се промъкват младежи, събудили се в дамски комбинезони след вечерта и Хелоуин / луди, смаяни велможи на сънища от знатен род_

дълги_ хрупкави обеди_

този град е сочен като като морските дарове в паеля и вечерите с напитки – на допир приобщават с филмите на Уди Алън, подслоняват всеки кадър от пейзажа като част от въображаем пъзел – това не е ли стремеж към ухажването наум?

непрекъснато искам да снимам и нещо в мен отказва, защото трудно съчетавам вътрешно и външно, когато текстурата на мига с нещо ми напомня, че разговорите са по-важни, а без наблюдението – нямам очи, с които да мисля и се отказвам.

улици от кафенета с огромни книжни зали и дворове, потънали в мощна зеленина_в любимия прекарваме часове – четем, играем, храним птиците, с които после летим до късно в нощните площади през галерии, менторски програми, театър на открито, пекарни и градини_

тортата Хофман е твоята шейсета по ред – необикновена кралица на изтънчен вкус, готова да проследи семейните ни спектакли, да обгърне и вдъхнови_

Хуан Миро, Пикасо и Тапиес –

видяхме какво са направили – изумително преливащи риби_свободата им е целият смисъл_така както и мариячите го внушиха по най-синия начин_бъдете любов )

дълбочината на усещането извира от вкуса на всичко, което сте подбрали за това красиво изживяване)) въпреки че не беше възможно да се съберем всички, както планувахме, прекрасните ви изненади наелектризираха дните ни така волно, че копнеем смело за новите 60!

Петър на 60_ през октомври в Барселона

все така готин и силен мечтател_ новото – цветовете на чорапите му – два различни –

ту рок, ту блус ]

неочаквана семейна прегръдка в присъствието на мариачи, които са ни причаквали докато отпиваме първите глътки кафе.

един вълнуващ концерт пред входната врата на открито, рано, рано сутринта на 28 октомври.

мариачи_

малко знаех за традициите, наследили богатство от пластове поради сливането на няколко култури – най-вече мексикаската и испанската. интересно беше за мен да надникна в тази посока – пътуващите музиканти, които променят емоциите на хората, навсякъде където се появят с усмихнатите си щедри лица и непрекъснато еволюиращите музикални инструменти.

мексиканци по произход, но оказва се, европейското влияние е силно застъпено – особено инструментално. именно испанците въвели в мексиканската култура на мариачите концепцията за музикални ансамбли, включващи цгулки китари, арфи, тромпети.

колоритна и страстна е линията на географските съчетания – поведение, тоалети, репертоари.

и да, серенадата в мексиканската култура е силно застъпена, и общата ни представа от текстове, филми и други предавани истории в този момент порасна с естествения ръст на изживяването на открито, при погледите на усмихващи се, непознати испанци, минувачи, хора от балконите.

като в познат филмов кадър – след екзотичния поздрав_музика, танци и песенни серенади по време на изгрев, с прекрасните мексиканци, които никога няма да забравим, се прегърнахме и поздравихмме, после се качиха върху черните си мотори и заедно с музикалните си калъфи и каски върху главите си се отправиха към морето.

театър на улицата спира движението и любопитни деца бързо изграждат редици от застинали в интерес лица и погледи. Леон се вписва и започва трайно да харесва визуалния испански език.

актьорите играеха и с кукли, но в много семпъл вариант на присъствието им. начинът на разказване беше приоритетно внушение и обаяние. видях с очите си как е възможно с минимални средства да се изгради идея и разказ, дори да гарантира по-силен ефект.

този спектакъл от улицата ми напомни за един друг в Страсбург, в Кукления театър там, където заедно с Линн от първия ред наблюдавахме ‘Рид’ – постановка за деца и родители без думи, единствено природни звуци, светлина и движенията на една артистка, обгърната с наметало.

часове преди да отпътуваме за Лондон поехме към кактусовата гора. аз я нарекох така, тъй като парк ми се струваше туристически режисирано.

все пак, името на този необикновен парк е  Jardins de Mossen Costa i Llobera  в памет на поет от Майорка Miquel Costa i Lobera. открит е през м. март 1970 г. и е плод на съвместните творчески усилия на ландшафтния архитект Хоаким Мария Касамор и на Хуан Паньей – преподавател парков и градински дизайн в Барселона.

разположена в подножието на южния склон на хълма Монтжуик, кактусовата гора, заема малко повече от 6 хектара, съдържа 800 вида кактуси и сукуленти, различни палми, бутилкови дървета от многобройни места по света.

кактусите са особен вид растения, характерът им носи различни настроения. ние, като истински любители, но без да се интересуваме от конкретни имена и подробна информация, от много години сме изградили естествена хармонична връзка на усещане – между всички у дома и кактусите, които имаме, защото харесваме.

всъщност малко ще опиша_ веднага след като се оженихме с Петър, в духа на личната ни независимост и страст към начина си на живот, наехме малка романтична квартира – таван с капандури, почти залапен до Операта в Бургас.

първата идея, която измислихме е да си направим малка вертикална градина / място за по-голяма така и нямаше) /, която композирахме като колона от квадратни полици, разположена в ъгъла зад една от вратите_именно там поставихме началото на нашата колекция кактуси_след първите 2 , скоро станаха 102 кактуса.

особения визуален разказ се открояваше по време на залез, когато слъцето падаше и изпращаше последните си лъчи през отворената капандура, а те попадаха именно върху високите чела с бодли на нашите кактуси. като прибавим и точното време за репетиции на бургаската филхармония, именно по залез, преди концертните вечери, нещата заживяват като истински анонс към филм, разказващ копнежа ни по точно тази барселонска история от 2025 година, която изживяхме не просто като посещение, екскурзия или пътешествие, а като наблюдение на всичко натрупано в нас и общото ни, споделено време.

интересното е, че през годините, макар и не винаги с тази интензивност, все сме отглеждали и попадали на интересни видове кактуси, някои от тях са и до днес при нас. което означава, че и на тях им харесва да сме заедно_

чувствахме се изключително щастливи и благодарни да се срещнем с този приказен дар_кактусовата гора, която е разположена на такова място, че температурата е винаги с + 3 градуса над обичайната в момента, а и предлага изключителни панорамни гледки към града и Балеарско море / Средиземноморие_

винаги съм намирала, че кактусовите създания, въпреки бодливостта, са природно благородни и интелигентни същества.

общуването с тях изисква разбиране и интуитивен поглед.

снимки_Кореспондент /Барселона, ноември 2025

кактусите в тази барселонска гора са като възторжени слънчеви диригенти_

[ възторжени слънчеви диригенти ] тази среща остава завинаги в сърцето ми_ октомри / ноември, 2025

въпреки че не бяхме само ние посетителите / дори течеше процес за видео заснемане на танц в момента / чувството за личен поглед и пространство беше изцяло запазено, а поддържането на парка – забележително!

ноември_октомври 2025, Барселона

непрекъснато искам да снимам и нещо в мен отказва, защото трудно съчетавам вътрешно и външно, когато текстурата на мига с нещо ми напомня, че разговорите са по-важни, а без наблюдението – нямам очи, с които да мисля и се отказвам_

това пътеписно усещане към различните стъпки и емоции, из различните етажи на Барселона в три различни години, утоли в някаква степен жаждата ми да срещна на едно място пространства, видени през няколко нюанса морско синьо, изкуство, институции, храна и наблюдения с малките ни лични истории, вътрешни алюзии за светове, които единствено чрез разказването им изграждат мостове_между всеки и всичко / всичко за всеки.

с благодарност към нашето семейство и всички изненадващи сцени и процеси! оставаме очаровани, вдъхновени и истински обогатени от избора на продарените ни места, гледки, вкусове и изживявания! благодарим на всички ви!

Кореспондент_

една идея, инициирана от независимо пространство за изкуство и културен обмен

Artspace Luna_

[ някои аспекти от семиозиса в инсталацията и есето ми за Сизиф ]

текст_ Антония Кесерджиева

фотонаратив_ Georgi Georgiev_Smile G Photography / Кореспондент / Kremena Kapitanova / Mariana Sarbova / Petar Kaserdzhiev

correspondentluna.com ____

всичко, което допускам в мислите си, в рамките на тези декемврийски дни на 2025, все води до образа на възобновяващото се_

природа / смисли / идеи _ са само част от възстановяването на различните форми живот

духът на възобновяващото се_ не е ли врата към света всяко негово начало_

есето на Албер Камю винаги ме е вдъхновявало с това да разширявам смисъла за Сизиф, с идеята да търся пораждането в онова дълго тръгване и непрестанното връщане, за да предложа свое тълкуване както към ситуацията, така и към самия него.

желанието ми да свържа това наблюдение с визуална инсталация съвпадна и с поканата от организатори и куратори на фестивал ВОДА / WATER festival, който се проведе в Бургас през есента за девета поредна година, този път в градското пространство, наречено Дупката*

мисленето ми за света е като за Феникс, като амплитудата на регенерация за всекиго от нас е различна / сещам се за Кант, който споделя_ ‘ две неща ме удивляват – звездите над мен и гласът вътре в мен ‘ бих добавила_и връзката помежду им

[ врата към света е всяко негово начало ]

фотокредит_Georgi Georgiev WATER festival ‘ 25

‘всички изложби в една’ / ‘всички въпроси в един’ е инсталационна творба, намираща основание в два визуални абзаца с два придружаващи ги надписа, разположени върху парчета огледала

абзац 1 съдържа_ метална маса за телевизор / въртяща се / камък / къс естествена скална маса / парче огледало с надпис в черно ‘всички изложби в една’

абзац 2 съдържа_ ковьор от края на 20 век, изобразяващ паун в градина с фонтан и арка / в преобладаващо ярки цветове / камък_естествена скална маса / парче огледало с надпис в черно_колко струва камъкът ти, Сизифе?

по различни начини инсталацията поставя на изпитание устойчивостта на нещата_ знак / композиция / пространство / време

защо Сизиф задава трудния въпрос [защо]? Сизиф_герой на етичното? защо маса за телевизор? защо огледало?

Сизиф е поет, тревожен и щастлив поет_ първото и последното изречение в есето на Албер Камю ‘ Боговете осъдили Сизиф до безкрай да тласка тежък камък до планински връх, а оттам той се търкулвал обратно до долу, повлечен от собствената си тежест. ‘ / начало / и ‘ Трябва да си представяме Сизиф щастлив. ‘ / край /, поставям в диалог с инсталацията си в Дупката_ през техния прочит и концентрация можем да потърсим отговор на това – имаме ли силата да се свързваме, за да имаме общо съзнание за обща надежда? вълнува ме знакът в тази отправна точка – как и дали е възможно митът да вирее и да броди из града, какво виждат очите му и доколко хората разпознават Сизиф като щастлив герой?

за да се убедиш, че нещо съществува, трябва да проникнеш в него_

върху парчета огледална повърхност с видими следи от ръждива вода поставих надписите, за да живеят като визуални метафори_ четящият среща себе си / чрез отразеността в огледалото / в конструкцията от думи и въпроси_

камък върху въртяща се маса за телевизор / въртенето се извършва във всички посоки, а придвижването й – чрез въртящи се колела_ за да кореспондира с голямата тема – съмнението /

съмнението поставя под въпрос автентичноста на целта и копнежа / на съдържанието и информацията, която сама по себе си е световна въртяща се конструкция, често с изцяло подменена стойност_

фотокредит_Georgi Georgiev WATER festival ’25

‘всички изложби в една’ / ‘всички въпроси в един’ предлага тълкуване на близостта и граничността / смисъла и безсмислието_ дали падането на камъка надолу не е голямата сила на Сизиф_ и именно с тръгването си надолу, Сизиф става интересен за френския философ Албер Камю

абсурдно поставен ‘ на екран ‘, парчето скала излъчва своя естетика, но и концептуалната загадката в трудността на природата – за да бъдеш, трябва да не спираш.

фотокредит_Georgi Georgiev WATER festival ’25

[ за да бъдеш, трябва да не спираш ]

в целостта си тази инсталация отговаря на логиката на мястото_Дупката* и именно локацията, предвидена за фестивалното събитие отключи желанието ми за искрен диалог с града през знаци и конструкти_

същността_

камъкът може да създаде стена на разделението, но може и да изгради дом_подслоняващ, приобщаващ /

разбира се_какъв е светът, в който си се родил зависи и от теб самия – Сизиф го променя непрестанно, в свободата си да се справя със себе си / камъкът е единствената му връзка със света, а така ми прилича на танц тази връзка / танц, в който нищо не е напразно_

снимки_Кореспондент / Мариана Сърбова

заоблената структура на камъка подсказва, че е обгръщан, носен, търкалян от водата, благодарение на взаимодействието им, той се закръглява постепенно и сигурно т.е. водата преминава в камъка_

поставен върху маса за телевизор – композицията препраща към неяснотата на свързаността с медията – тя бива – информация или дезинформация / поток на свързване или объркване, заблуда_

подобно силата на водата, която поражда живота и има силата да го отнеме_парчето земна твърд също съдържа в себе си трактовка за двумерността на света – граница и съюз_

инсталацията отговаря на сюжета, застинал в мястото_ в Дупката* камъкът предоставя всичко и не потвърждава нищо / тайнствено приобщен и скрит във великата сила на всеки структурен творчески акт_зидария, той съдържа и внушава двумерността на света

снимки_Кореспондент

снимки_Кореспондент

Сизиф е наказан от боговете, но интересното за мен е_ има ли нещо, с което надскача наказанието си? струва ми се, че митът и образът на Сизиф подлежат на преоценка.

‘всички изложби в една’_ ‘всички въпроси в един’_ предлагат част от прочита ми върху темата_живеем ли и как живеем в съвременния свят?

снимки_Кореспондент

фотокредит_Georgi Georgiev / Water festival ’25

в баланс със своя камък, Сизиф осъществява и проявява силата за дългия път към живота_избутвайки го до горе / после проверява инстинкта си, като го следва отново и отново / горе, долу / горе, долу

хората / дъждът / началото на октомври_

ключови състояния от събитията в периода на реализацията на фестивала / което наложи и промяна на датите за провеждането му / поредица дъждовни дни в страната, поставиха пред сериозни изпитания и създадоха съществени, трайни изменения в инфраструктурата и живота на много населени места в източна България. серията от случващите се истории по време на проливните дъждове в района ме обърна към различната динамика на втората ми работа – свързах флората с фауната_ ‘колко струва камъкът ти, Сизифе?’_всички въпроси в един /

снимки_Кореспондент

творбата включва ковьор от края на 20 век, изобразяващ паун в градина с фонтан и арка – в преобладаващо ярки цветове / камък_естествена скална маса / парче огледало с надпис_колко струва камъкът ти, Сизифе?

снимка_Кореспондент

Дупката* е вид несъществуващо място_

в нея, двете творби заедно представляват една хронологична инсталация изразяваща духа на вечните въпроси и стремежи_кои сме, как се самоопределяме, за какво копнеем, какво избираме, доколко е стабилна средата, в която сме, напомняне за непрестанните трудности и изпитания в средоточието на личната ни вяра, за да подпомогне разбирането ни за живота като част от живота на другите и отношението към света

вид несъществуващо място_

фотокредит_Georgi Georgiev WATER festival ’25

камъкът_ може да създаде стена на разделението / може да изгради дом_подслоняващ, приобщаващ / какъв е светът, в който си се родил зависи и от теб самия – Сизиф го променя непрестанно, в свободата си да се справя със себе си / камъкът е връзката му със света и така ми прилича на танц тази връзка_

снимки_Кремена Капитанова / Петър Кесерджиев / Георги Георгиев

изкачването и слизането разказват Сизиф в продължителността на волята за живот_ нищо не се губи_всичко се предава и преминава в нова форма житейски смисъл_

Сизиф е нерециклиран обект на радостта , а паунът е прекрасна птица / събирателен астрален образ

но в този случай / в работата ми, паунът става препинателен знак за психологията на суетата / горделивостта / дори аругантността_

паунът е царствен, считан за мъдър съветник, символ на богатство и власт, птицата е сочена като визуален образ на Индия и характеризира всеки аспект от богатата и древна индийска митология, литература, религия, национална символика. в богатия културологичен аспект, паунът, освен че събира очите на едно място / заради кръговете, подобни на очи върху дълата паунова опашка /, в баснята на Стоян Михайловски ‘ Паун и лястовичка ‘ срещаме ето какво_ Паун запитал лястовичка:

— Какво приказват зарад мене между небесното крилато населенье? — За тебе — възразила мъничката птичка, откак се щурам аз из сините простори, едно и също нещо се говори!… — Че съм най-драголюбен хубавец, нали?… — Че си богато пременен глупец!

оттук в езика ни навлиза и изразът ‘ какво се перчиш като паун ‘ / ‘ крачи гордо и недменно като паун ‘ и др. в духа на тази аналогия си позволявам да свържа присъствието на пауна като персонаж, символизиращ някои социални и важни за обществото ни недоразумения, произлизащи от нездрав стремеж за власт, несметни богатства, безцелен и охолен живот както и смехотворното им възприемане от група хора за показатели на добър вкус или елитарност.

ето този – космически по своя произход капан – визирам в пределите на същественото – отвъд звездното оперение на пищната птица – соларен природен символ – тя в случая / без да заличавам естеството на истински разкошната й даденост / служи да подчертае парадокса – птица като другите, но с осанка на божество.

интересувам се от наблюдението над тънката близост и различие между свободата и зависимостта, богатството и взаимността като общо съзнание за една еко система_

истинската независимост и фалшивата самооценка

‘ всички въпроси в един ‘ е наблюдение върху смисъла на човешкия живот, стойността му чрез вникване в делата и думите. изследва връзката_жива и нежива природа / като основен и труден въпрос, част от постоянния разговор в ‘ редакция ‘ / в случая думата редакция е метафора на света_

оттук произлиза идеята ми – да поставя в Дупката* абзаци от твърде познат и постоянен дебат – как флората / в присъствието на природния обект-камък / и фауната / под формата на пъстър ковьор и в ролята на нежива природа / съшиват целостта на дилемата – кой как живее, доколко внимава и съобразява с живота във всяка частица присъствие, зачитайки чуждите права, емоции, избори и вариации.

знаковата принадженост, обособена в двоичността_ паун / камък

паун / камък_ избрах двойката като аналогична на реалността, в която живеем. чудовищно страшни и съвсем конкретни ситуации от близките дни, пряко свързани с местността Елените и престъпните деяния, довели до извънмерни наводнения, предизвикани от серия компрометирани решения, дейности, осъществявани години наред – изсичане на залесени площи, противопоказно застрояване на площи в близост до водни басейни или директно в дерета и плата на реки, стават обект на изследване чрез работата ми – ‘всички въпроси в един’_ всъщност чрез нея душата ми крещи срещу всички онези, които нагло са се провъзгласили за богове и си позволяват да разполагат цинично с живота на другите.

ако някой ви описва дъжда като вода, никога няма да познавате усещането за звука, който маркира определен мирис за влага, подпочвени води, мокри чадъри, прогнили жълти листа, сивотата на деня и неговия пейзаж, както и темата за движението и гласа на тревогата_

в баланс със своя камък, Сизиф осъществява и проявява силата за дългия път към живота_избутвайки го до горе / после проверява инстинкта си, като го следва отново и отново / горе, долу / горе, долу

да събереш несъбераемото / проектираш чрез волята си света в себе си и пребъдването на времето

по естествен начин Сизиф проследява историята на онзи тип хора, които живеят и днес_те винаги имат ключ към историята на сътворяването, на промяната на границите и превръщането им в нова идея, в неспирането да се търси и очертава нов път, макар и в познатото

Сизиф_Аристотел_Айнщайн

[теорията за гравитационната сила се позовава на мисленето на гръцкия философ Аристотел / 4 век пр.н.е./, който вярва, че няма ефект без причина и движение без сила. според него причината за движението надолу на тежки тела, е свързано с тяхната природа, което ги кара да се движат надолу към центъра на Вселената, което е тяхното естествено място. обратно, леки тела като елементът огън се движат по своята същност нагоре към вътрешната повърхност на сферата на Луната. така в системата на Аристотел тежките тела не са привлечени от Земята чрез външна сила на гравитацията, а са насочени към центъра на вселената поради вътрешни гравитати или тежести]

създателят на уравнението за еквивалентност на маса и енергия E=mc²_ Айнщайн, изследва и топлинните свойства на светлината, използва общата теория на относителността за създаването на цялостен модел на структурата на Вселената, с което поставя началото на релативистичната космология

в метафоричен смисъл, разглеждам Сизиф като микро модел за произхода на Вселената_съхраняващ не само историческата тъкан, а и вярата към светлината / стремежа на човек към Космоса.

камъкът пада надолу, но човек се утвърждава именно в стремежа си към светлината нагоре, космическата свързаност на всичко и всеки във Вселената_ земя / човек / светлина_целостта им /

 

и ако наказанието произтича от това как да се превърне хаоса в ред / при вечното търсене на опора извън битието, за да се предотврати хаотичността, човек се нуждае от причина и източник, за да не се срине смисълът му, и за да пребъдва живота /

сигурно така възникват и ритуалите_

съзнанието за сизифовската идея може да бъде разгледана и като следа от култови практики, свързани с предаване на дарове в планините, сливането на човека с природата_ именно планините – приемани за божествени обиталища и тайни светилища_

в този порядък_Сизиф и неговият труд не са безсмислен акт, а почит към реда в природата_първоизточник на всичко_

на въпроса_успяваме ли да открием Спасителя_ отговорът е_той се ражда постоянно в нас, чрез вечно възобновяващото се начало

и все пак, в пулса на деня – в търсенето на истината за произхода на света като вяра и упование, винаги има и малко хаос_

‘всички изложби в една’_ ‘всички въпроси в един’_ живеем ли в съвременния свят?

снимки_Кореспондент / Георги Георгиев / Петър Кесерджиев

както стана ясно_ разглеждам пауна в символиката на благосъстояние, светлини и замъци. те, заедно с неговата самозабрава и влюбеност създават пейзажа на ироничния въпрос ‘ Колко струва камъкът ти, Сизифе? ‘

ситуирана по този начин, инсталационната работа дефинира няколко гледни точки, като едната е именно – иронията в жеста на пауна, който присмехулно би откупил целия свят, дори и камъка на Сизиф_

гледната точка, свързана с етичните категории е пътуването през живота чрез отношенията_ търсене на смисъл и нужда от споделена земя

именно такава е и другата опорна същност на ‘всички въпроси в един’_ ‘колко струва камъкът ти, Сизифе?’ нужен ли е този непосилен, безспирен труд, докато други, въпреки бездействието си крачат безметежно, заобиколени от ‘ широтата на жеста ‘ и дребните си прищевки като – изсичане на японски вишни, за да се осигури паркинг или място за хотел, или да се отклони естественото течение на някоя река, например.

‘ колко струва?’ е като указание за подменена биография. Сизиф подминава този въпрос или вероятно отговорът е_

не предавам / не заменям / не продавам живота си_

не предавам / не заменям / не продавам живота си_

нека се вгледаме в средата_

образите и формите / паун и камък_стават изразители на онази междинна среда, изграждаща силната идентичност на тазгодишното издание на Фестивал ВОДА – Дупката*, наречена още и Сърцето на града_

само по себе си – съчетаването на топoсните наричания отвежда до ясно противоречие – кога усещането в сърцето е като за дупка_при болка или болезнена чувствителност / рана / труден спомен или непреодолима жизнена ситуация_

сърце и дупка в едновременност_ темпорално очертание на неизбежната едновременност_ непреходността и променливостта на градския живот_тяхната междинност

*Дупката_

историята сочи, че от 80-те години това място, намиращо се в центъра на Бургас е заградено, освен това съдържа абсурдно съчетание на отблъскващи се по своята същност градски емблеми в общ урбанистичен парцел_ красивата къщата на една достойна бургаска фамилия – Хаджипетрови / сградата на Свободния бургаски университет, преминала по-късно в дом на Апелативния съд / старият градски площад Тройката, чието име идва от прочута улична лампа с три осветителни тела / умопомрачаващо огромен паметник на войник с вдигната ръка, разположен контрастно на желанието и разбирането за свобода и независимост, присъщо на съвременните градски хора, ориентирани към истинност, национална чест и достойнство_

така, цели 40 години, Дупката зее като рана по неосъществен копнеж и вероятно има много истории, които тя чрез гражданите на Бургас може да разкаже_

именно заради силата и изключителността на контекста реших да участвам и приех поканата да реализирам инсталацията в Дупката за Water Festival_ намирам, че реализирането му точно в тази среда изгради нещо повече – преживяването на едно ‘ отсъстващо ‘ място в центъра на Бургас_

в деня на откриването през октомври написах:

тази вечер беше празнична среща на идеите, любопитството, умението да чувстваш радостта на другите, желанието да си представиш, да докосваш и заради това да си спомняш_

да знаеш, че е хубаво, защото го четеш и в очите на непознати_

Бургас намери и разбра сърцето си_

и всички бяхме заедно_

дъждът_този велик артист, най-после излезе от Дупката,

за да я превземат нови интересни форми, образи, въпроси_

поздравления за всички, които работят по организационните процеси на фестивала, за всички, които споделят време, опит и идеи, креативно разкрояват пространството, наречено Дупка, за да преживяваме моменти на радост от духа на свързването си_

ето, градът ни има нужда от друг заряд и разбиране към нов смисъл, нова визия и ще е радост, ако за всичко това се споделя и говори по вълнуващ начин, различен от езика на клишетата и неуместните коментари.

любовта е работа)

и нека уважаваме онзи, който умее да пази и предава любовта)

творби и артисти, поканени във фестивал ВОДА превърнаха това знаково бургаско място в съкровище на споделения миг и аз съм благодарна, че като поканен_нашият колектив_Artspace Luna предложи няколко гледни точки, за които някой ден ще разкажа в Кореспондент_

*Дупката е място с голяма площ в центъра на Бургас, което 40 години беше заградено поради прекратен строеж

възможности на съпричастност_

съвременното изкуство разказва живота ни по-близо до съзнаваното, отколкото до притежаваното_ затова е важен смисълът на творбите и тяхната свързаност, която развива силата на интерпретиране на съвременния визуален шрифт_

Сизиф и смисълът на живота_имат вкус на въпрос / същността на водата / дъжда тества нашите възприятия и за мен остава интересно усещането за връзка между двата абзаца в инсталацията_хем имат самостоятелен смислов център, но прозира и важната свързаност помежду им_приключението на живеенето в историята на интересен град_

ситуирани върху пясък, те съвсем подлагат на изпитание изходността, гъвкавостта на материали и структури.

като засадени лукувици на млади въпроси върху пясъчник за експериментална игра, двете експлицитни трактовки_ ‘всички изложби в една ‘ и ‘всички въпроси в един ‘ сякаш са опори на легенда, разказваща за космически човек, който на изкачване трансформира камъка в пястък.

фотокредит_Georgi Georgiev / Mariana Sarbova / Кореспондент / WATER festival ’25

в свои размишления относно срещата между абсурда и надеждата сред изобилието житейски страници, Албер Камю споделя – ‘ Навикът се изгражда тъй бързо. Искаш да спечелиш пари, за да битуваш щастливо и цялото ти усилие, най-хубавото от живота отиват за печелене на тия пари. Щастието е забравено, средството е превърнато в цел. Така и цялото усилие на завоевателя ще се отклони от амбицията, която е била само път към по-велик живот. ‘/ стр 117 /

‘ Всички герои на Достоевски се питат какъв е смисълът на живота…И удивителният отклик на твореца към неговите герои, на Достоевски към Кирилов може да се ообщи ето как: Съществуването е измамно и вечно. ‘/ стр.307? / Митът за Сизиф, Албер Камю

има нещо застъпническо – така както ‘ дупката ‘ е несъществуващо място, невалидно за очите, оградено и лишено от образ за живеещите няколко поколения в един град, така произходът на камъка означава – минерална маса, образувана от остатъчно време, уталожено, човешко и земно присъствие / капсула чувствителност на земната обвивка_

приемам дупката и камъка като своеобразна пиктограма за време

крайъгълен камък / объл камък / остър камък / скъпоценен камък / изразът_падна ми камък от сърцето /

пиктограма за време_

[волята на Сизиф превръща камъка в пясък]

и чак сега разбрах_ целостта е в пълното разглобяване, затова всяко отиване и връщане на Сизиф са огледален образ на светлината – изгрев и залез / догонващи се в единна времева система / нещата, които нямат край

самоиронията на Сизиф

с натрупването на опит, самоиронията се осъзнава въпросително_всеки има това, кето има и няма това, което иска да има_изкачването на камъка и неговото свличане не говори за притежание, а за еволюиране на волята чрез мисълта за живота и света като отдаване_

този мой любим герой_камъкът на Сизиф постепенно превърнах в рядка книга за урбанистичната памет / земна плът, капсула историческо време, което разказва съдбата на самото място_

[нещо много важно, както за наратива, така и за прочита на инсталацията – двата камъка, които използвах са от Дупката, т.е. те са част от дългия зимен сън зад оградите, живи свидетели на 40-годишния капан на невъзможното общуване и най-вероятно са част от подземието на съборените градски къщи тогава – два камъка от близката история на Бургас]

първото и последното изречение от ‘ Митът за Сизиф ‘ на Албер Камю_’ Боговете осъдили Сизиф до безкрай да тласка тежък камък до планински връх, а оттам той се търкулвал обратно до долу, повлечен от собствената си тежест. ‘ / начало / и ‘ Трябва да си представяме Сизиф щастлив. ‘ / край /

създадена и локално интегрирана спрямо конкретните контури на мястото, инсталацията има характер на визуален портрет на есето ми за Сизиф и същевременно силата на камъка в този диалог очертава тълкуването му като разказвач на културната антропология, свързана с мястото / града. това определя инсталацията като сайт-спесифик жест, в който камъкът описва човека, а обръщайки внимание на конкретна житейска ситуация / драматичните дни около проливните дъждове и наводненията / тя разчита преди всичко на социалната си рефлексия_

Дупката е природна екосистема за паметта_ [а дали не е забравен отпечатък на яма, образувала се от падането на древен сизифовски камък]

в ‘Бърдмен’_американска драма на режисьора Алехандро Гонсалес Иняриту, човешката памет е и гранична зона, в която богове и хора се срещат, за да акумулират земята и небето като територия за обновяващото се:

‘ И получи ли това, което искаш от този живот? Получих. И какво искаше? Да се наричам любим, да се чувствам обичан на тази земя. ‘

‘ За какво говорим, когато говорим за любов? Вярваш или не, това е сила. ‘ / сцената с медузите / Реймънд Карвърс в ‘Бърдмен’ филм

фотонаратив_Georgi Georgiev / Water festival ’25_ KAN WAKAN Георги Линев_концерт / Силвия Чернева_Нестабилна земя / Всички изложби в една / Всички въпроси в един_ Антония Кесерджиева

снимки_Georgi Georgiev

възприемам полета на Бърдмен като полет на Сизиф_ по-голям от живота си си, когато принадлежиш на мястото и смисъла, които ти дават воля_ именно тази принадежност към място и воля те превръща в птица над всички и всичко_

този текст разказва специфичното чувството около появата на инсталацията ми в Дупката, като визуален жест към личните ми записки и размисли по повод_кой е Сизиф и как възприемам щастието му като усилие за паметта и волята му да разбере света, любовта, свободата въпреки_

пълна информация, както и още снимки от всички събития / творби и артисти, станали част от поредицата_три фестивални вечери в Бургас_може да видите на страницата на фестивала_waterfestival.bg

WATER festival 2025_Бургас / Дупката_Сърцето на града_ снимка_Кореспондент

артисти_

Абел Корински / Германия Орхан аиб Кавракоглу / Турциа Суджин Сео / Южна Корея Дария Пугачова / Украйна Адриан Манулеску ADISTU / Румъния Давид Шомло / Унгария Регина Шарвари / Унгария Колектив Скенокосме / Франция KAN WAKAN Георги Линев / България Полиформа / България Партикълс / България Анатоли Ванчев / България Николай Матев / България Христина Дечева / България Антония Кесерджиева & Artspace Luna_колектив / България Стойко Даскалов / България Симеон Шивачев / България Йосиф Аструков / България ЕСТЕО / България Петя Петрова / България Мариана Сърбова / България Танцова компания ДЮН / България Силвия Чернева / България Театър на сетивата-София / Бъгария Orchestra lumina / България Мария Съботинова / България

Кореспондент

correspondentluna.com

Artspace Luna

текст_ Антония кесерджиева

снимки_ Кореспондент

correspondentluna.com

посреща ме Дюшан /

звездите танцуват на метална кука и приличат на разтворени книги_

всичко останало е калейдоскоп на жизнените сили в полето на пространството като медия

здравей, Бургас_

споделена градска история, породила специфично чувство,

е реалната причина за появата на визуалната река, която разположихме за няколко месеца при витрината на пространството_

за да среща погледи и мисли / да докосва или променя представи относно въпроси и обективни действия / да разширява зоната за идеи на хората в Бургас, отключвайки хоризонт в настроение за обмен и креативни съюзи

ул. Лермонтов 41 / Бургас Artspace Luna

срещата_

трябваше да потвърдя покана, отнесена към екипа на Artspace Luna, за участие във фестивала за съвременни изкуства ВОДА, предвиден за началото на октомври

в разгърнат разговор с куратори и организатори на фестивала, стигнахме и до анализ на минали събития, съпътстващи фестивалния дух, та чак до вглеждане в реакции на местната публика, в качеството_изразител на обществена позиция и мислене

очертавайки живия портрет на града ни, видимо се осветиха някои потребности_по-задълбочена чувствителност към проблемите на личността и света, по-взаимодействаща и фина настройка към палитрата от общности и най-вече – доколко обществото осъзнава и разпознава ролята на изкуството, културните инструменти, същността и динамичното присъствие на културните пространства_частни и публични, в усилието им да поддържат духовен и интелектуален ръст чрез качеството и посланията на творбите като медии

по естествен път обсъдихме нуждата от интервю, в което някой от екипа ни да сподели личен поглед през срещи и опит отнсно съвременното изкуство_близки дискурси / доколко и как разбираме смисловите му полета / по какъв начин предизивиква волята ни за съпреживяване и как живеем с кодовете му в града, в света

снимки_Кореспондент

чудесно!

идеята за интервю, дошла от авторите на фестивала дава плътност на намерението за непосредствена диалогичност, свързваща автори, творби и публика

и все пак, сякаш я затваря в рамките на мястото на събитието и единствено по време на трите фестивални вечери

предложихме друг разказ, а с него да се опитаме да отключим по нов начин пряката си реч към града

интервюто пресича улицата под формата на река_

за двумесечния си престой при витрините на Artspace Luna, ‘реката’ се вписа в градския пейзаж като активен участник в потока от ситуации и примери и то далеч след края на фестивала, а от няколко дена_реката има нов прочит – ситуирана във вътрешното пространство на галерията, тя става повод за нови връзки и разработки

споделям всичко това, тъй като такива срещи и покани носят характера на люботство и чрез истински анализ обживяват нагласите за открит диалог, а в конкретния случай_достоен факт е и това, че за първи път / според мен / организаторите на фестивал ВОДА се обръщат към частна, независима галерия от града, доверявайки се на дългогодишните й търсения и свободния подход в кода на идеята и реализацията й, за което сърдечно благодаря!

но така фестивалът разширява териториалната си принадлежност, наред с това и въздействащата сила

снимки_Кореспондент

смисълът от всякакви културни акции е в потенциала им да обогатяват и насърчават духовното ни израстване

проследявайки развоя на някои течения и артистични търсения в съвременното изкуство, визуалната река, намерила свои посока и движение из града претвори представата за свързаност между културните пространства от различен порядък

продължителността на действията_

за устойчивата ефективност във времето, колективът ни предостави на фестивалния екип готовите файлове за бъдещи разпечатки на визуалната река, чрез които информационният поток ‘ какво е съвременно изкуство ‘ може да среща ученици и преподаватели в някои градски училища или гостуващи в галерията по покана за допълнителни лекционни курсове или просто обмен на градивни коментари

снимки_Кореспондент

тъкмо заради бълбукащия смисъл, проследихме и разчистихме пътя на една важна река_

аспекти от съвременното изкуство

VISIONAKT STUDIO_графичен дизайн

идея_Artspace Luna_колектив

за ВОДА_фестивал за съвременни изкуства ’25

____

благодарност!

към колектива на Artspace Luna и VisionAkt VISIONAKT STUDIO_

за смисъла от целия процес_

за поканата и уважението от страна на Petya Stoykova като организатор на фестивала / Desi Stoyanova и Mariana Sarbova_негови куратори / Stanislav Chakarov_за отличното качество на разпечатаните материали

Кореспондент

correspondentluna.com

Artspace Luna