Категория: РАЗГОВОРИ

разговор с Мирослава Кацарова въпроси от_Антония Кесерджиева_Кореспондент

 г л а с ъ т е мисловна стълба, по която или намираш, или търсиш образите като перспектива.
гласът е кожа, която позволява да четеш душата като действащо лице по дългите коридори на тишината. пътуване в годишни времена без оценка за време и място е той. гласът. покълва от любов, за да каже нещо на света и следва зеницата в своя корен, за да й разкаже шанса си да бъде жив.

беше много отдавна … бързаме, почти закъснели / сграда в центъра на града / обществена среда / в търсене на конферентна зала, отваряме врата след врата и изведнъж зад едната – женски силует, в гръб, диктуващ свят, плътността на кадифе, разливащо мекотата си в чаша състояние, ритмуван късен следобед, репетиция в джаз / смутено затваряме и бегом продължаваме да отваряме и затваряме вратите наред / този глас рзпознах след години в ‘ Конюшните на царя ‘ в две поредни лета.
тогава не знаех името й.

днес я обичам,
и я наричам
Мира.

• 

• 

• 

__________

М и р о с л а в а К а ц а р о в а и вокалният джаз / топлата идея Дезафинадо в радио Джаз ФМ е найна авторска концепция да запознава, среща, провокира хора и теми от светованата джаз сцена. Мира инициира фестивалното джаз случване на превърналия се вече в очаквано, традиционно за града на тепетата, родният за нея Пловдив, есенно джаз събитие – Пловдив Jazz Fest.

тя е джаз артистка в смисъла на д у х а и с л у ч в а н е т о , в кореспондирането между гласа и тишината, между ума и начините на духовно виждане.

вече съм й казвала – ‘ трябва да разказваш на повече хора за музиката и изпълнителите, за музикантите и инструментите…светът се случва по друг начин с думите ти, Мира…“

днес я поканихме в стаите на Кореспондент – такива, каквито са очертани от погледа и оценката ни, подобно въображаемите пространства в ‘ Догвил ‘, а разговорът ни по естествен път очерта друг смисъл със светлината на неказваното; въпросите ни надникнаха в душата на личността и дъха; внушиха същностното като вчустване на етиката и таланта да се общува, революцията и еротиката, утопията и устойчивостта в морала. Мира, с в е т л а си и аз с в е т л о ти благодаря за приятелството, усилващо джаза като смисъл.

__________________________

Кореспондент :

< Всичко започва в семейството. Какъв е характерът на твоето, в което си израснала, Мира? Накъде гледаха прозорците на вашия дом? Вкусът от думите зад портата му? >

Мирослава Кацарова :

Израснала съм с много любов: и от майка, и от татко, и от баба, която се грижеше за мен в детските ми години.
Майка е невролог, тя четеше много по дежурствата си като лекар и от малка възпита към мен вкуса към руската класика, особено Чехов, Толстой и Достоевски, а и към американците, тъй че в осми клас бях привързана към Селинджър и към неговото “Семейство Глас”. В онези години фантазмено се идентифицирах с Франи.
Библиотеката у дома и до сега е от земята до тавана с книги, които родителите ми методично колекционираха.

Баща ми е енциклопедичен ум – има познания в най-невероятни области, но най-вече математика. Инженер е, но умее да рисува. Той пък ме накара да прочета Теорията за относителността на Айнщайн, като бях 14 годишна. Аз, разбира се, почти нищо не разбрах, но оттогава изпитвам вълнуваща тревожност всеки път като се замисля за това, че светът е квантов, че съществуват паралелни вселени, черни дупки, други измерения, че времето и пространството са относителни величини…това често ми де случва да го мисля и преосмислям в метафоричен аспект.

А баба ме научи да бъда жена и да се радвам на живота. Тя бе стара пловдивчанка, любовта им с дядо е била пословична. Била 17 годишна, когато дядо (33годишен) се влюбва в нея и тайно й подарява грамофон след едно от пътуванията си до Париж. За да го скрие, го дава на приятелка от съседна къща и щом били сами слушали музика и танцували. Това е през 30-те на миналия век. Бел епок! Като във филма на Фернандо Труеба.

Питаш ме за прозорците на къщата ни и това е толкова романтично и носталгично! Гледаха към двора ни, към бръшляна по стените на къщата, към сенките по камъните от асмата, които и до сега са най-красивата и мечтателна дантелена сянка, към храстите с хортензиите, под чиито цветове бях убедена, че има цели вселени от елфи и пеперуди и в късните лятни вечери надничах, за да видя поне веднъж фея… Но най-много съм съзерцавала звездното небе като малка, и това, и до сега ми помага, та това беше големият ми прозорец тогава – небето.
Питаш ме за думите вкъщи – всички говореха и говорят хубав български – естествено и без превземки, иронията и самоиронията бе на почит у дома, а думите, които най-често чувах като малка бяха на Чехов: “У човек всичко трябва да е прекрасно…”. Майка все ми ги повтаряше.

• 

Кореспондент :

< Има ли територия на контраста, която те вдъхновява? По какъв начин би я интерпретирала / използвала, за да подчертаеш важността на културата? Разкажи ни… >

Мирослава Кацарова :

Изпитвам чисто естетическа наслада и копнеж по контрастите: ето, сенките по дворовете от дърветата и листата, влажните и усойни ъгли на уличките и излаза им към светлината и слънцето, сутрешното озарение на небето и вечерният уютен мрак, тишината и шумовете от морето, ветровете, съчките… Това е, както го нарича Хегел, природно красивото, но има и художествено красиво в контраста: в картините, киното, музиката, литературата…харесвам контрастите, защото подчертават относителността в света, омаловажават абсолюта, който е обезпокоителен за мен във всичките му иманентни измерения. Изключвам само Божественото съвършенство, което е непонятно, извънмерно, непристъпно и неприсъщо за ума.

Радвам се на разнообразието на света! Онзи ден един графит в Барселонския готически квартал гласеше “Diversity is hope”: просто и красноречиво. Освен надежда, разнообразието е и свобода! Това е основната ми идея за културата/културите – взаимодействието помежду им, еклектиката, новите светове, сътворени от непредубедени срещи и влияния.

Контрастите в етичните избори ме плашат, обаче. Страх ме е от заблудата относно доброто. Доброто и злото са категории, за които имаме предвечно знание и това е “гласът вътре в нас” по Кант. Все си повтарям, че в новия завет се казва “отговорът ви да е да, да или не, не, всичко друго е от дявола”. Но понякога и дори, често, сме изправени пред сложни ситуации, където доброто и злото са многолики, с различни ипостаси, с различен смисъл и контекстът има значение. Нещо като онзи филм (книга) “Изборът на Софи”, та трябва да сме внимателни, много внимателни.

• 

• 

Кореспондент :

< С много любов се движат посланията около теб, щом заговориш за музика. Ценя този усет и аз обикнах гласа ти преди да съм те чула в песен. Усетих ума в думите ти, разпознавам мисленето, в което се изразяваш и нямам обяснение защо, но винаги се сещам за Алмодовар и филмите, в които гласът му е жест на вътрешното…, но сега ще те попитам за ‘ Душата и тялото ‘ на унгарската режисьорка Илдико Енеди – разкажи ни за твоето дълбоко в него. Ако не си го гледала, отнеси ни в някоя твоя тема за фините писма… >

Мирослава Кацарова :

Да, разбираемо за Алмодовар и благодаря за поетичната асоциация!

Аз обожавам “Говори с нея” и онзи епизод, в който Каетано Велосо пее “Кукурукуку Палома” като стон е гласът му, висок и ангелоподобен, изведен от тишината, контрастен на ниския регистър на челото на Жак Мореленбаум, който свири с него в онзи южен двор…пея тази песен в близка стилистика.

Не, не съм гледала още въпросния филм, но искам. Чела съм, че разказва история за самотата и близостите. Всъщност, близостта винаги е непонятна и е отвъд разума, просто се случва. Лично за мен всяка близост е чудо, особено в свят като нашия склонен към разпад и разруха, към воайорство, към пошло надничане в личния живот на другия. И друг път съм си мислила, че човек по-лесно мрази отколкото да обича. Любовта е най-висша ценност. А тя често е свързана, за мен, с мои лични и непрестанни борби: с егото, с чувството за собственост, с осъзнаването на свободата на ближния, с преосмислянето на зависимостите, страховете, механизмите за контрол, комплексите… Най-чистото проявление на любовта е към духа, идеите, изкуството, Бог…В старогръцкия език има три думи за любов: Ерос, Филия, а тази, за която говоря е Агапи. Музиката ми откри смисъла й и това все повече се превръща в център на живота ми. Музиката, и изобщо изкуството – литература, живопис, кино, театър ни държи будни, а сетивата ни се изострят, тъй че по-рядко да грешим относно етичните си избори.

Иначе, и аз бих препоръчала два нискобюджетни, но въздействащи филма. И двата американски и ужасно непопулярни: Ink (мастило) за невидиямия свят на добри и зли сили, които непрестанно се борят. Имаш чувството, че е някак инфантилен, а те държи така, сякаш чуваш за първи път важни неща за себе си. Другият е “Love”, пак американски, награждаван, но не известен филм. За края е. За всеки край. Важен е.

Кореспондент :

< Суеверието. От какво се захранва светът на суеверията и доколко е градивен той според теб? >

Мирослава Кацарова :

Суеверието е липса на вяра. Звучи парадоксално като се има предвид, че етимологията на думата е производна на “вяра във всичко”. “Всеядността” е проява на слабост, на безхарактерност, на духовни дефицити, според мен. Суеверията често са плод на профанизирането на идеята за Бог, ззатова тя се илюстрира със зооморфни и антропоморфни примери, които водят до примитивни вярвания или са производни на такива. По памет ще пресъздам една любима мисъл от Мирча Елиаде, който казва, че зрелостта настъпва с осъзнаването на сексуалността, на смъртта и на религиозното чувство. Та в този смисъл, суеверието е незрялост, инфантилност, недоразвитост.

• 

• 

Кореспондент :

< Има ли песен, с която казваш всичко за себе си. Твоя ли е? >

Мирослава Кацарова :

Всяка песен, която избирам да изпея изразява страна от мен, разказва ме посвоему. Аз се променям, и песните, които пея през годините – също. Може би няма една песен конкретно, която казва всичко за мен, или ако има, още не съм открила…сигурно в края на пътя си ще разбера. Но сред песните, в които се препознавам плътно е Кулурукуку Палома на Каетано Велосо, De Los Amores, Blue in Green с текста на Касандра Уилсън, Non, je ne regrette rien на Едит Пиаф, Летни улици, която си е моя и на Еко, Sophisticated Lady на Дюк Елингтън, My Cinéma, която написахме с Миро Турийски – аз текста, той музиката Both Sides Now на Джони Мичъл…

Кореспондент :

< Случвало ли ти се е да стоиш в напрежението между избора и зависимостта? Да избираш едно, а да съобразяваш с друго? Как пазиш сърцето си в такива случаи? >

Мирослава Кацарова :

Да. Това е игра между сърцето и разума понякога, друг път е далеч по-сложно. Често борбите със зависимостите са дълъг процес и това налага непрекъснат и безкомпромисен избор. Слава Богу, при мен зависимостите са елементарни и не нараняват хората, които обичам, мисля си. Сега, ако си призная какво имам предвид, рискувам да прозвучи несериозно, но имам патологична зависимост от шоколад, от сладко изобщо и това е трудна задача за мен: да се разделя със сладкишите. Но един ден реших, че ще постя за седмица и тогава започнах да се лишавам от храната, която обичам. Не е изненада, че лишенията са много добро упражнение за духа. Така осъзнаваш, че можеш и с по-малко, че малкото е напълно достатъчно. И така е със всичко. Не само с храната.

Кореспондент :

< Имаш ли конкретна визия за това как може да се промени възпитателният климат в часовете по музика и изкуства в съвременните български училища? >

Мирослава Кацарова :

Може би с активна работа с децата – да им се говори, да им се обяснява, да се водят по галерии по света, концерти, а след това да обсъждат всички заедно. Да бъдат въвличани децата в неконвенционални и извънкласни форми, където те да са изследователи и откриватели…но знаеш ли, това зависи от учителя, от личността му, системата може да бъде прескочена от един учител, който умее да вдъхновява, да печели вниманието. Затова, да си учител не е професия, това е призвание, кауза. Вярвам, че истинските революции ще тръгнат от там, от новото образование. А истинска реформа на образованието тук, уви, няма…
Лошо е, че спасяваме децата си поединично.

Кореспондент :

< Имало ли е случай, в който да си толкова безсилна, че да желаеш да нараниш някого умишлено? Как може да бъде спасена гневната душа, нейната глупост? >

Мирослава Кацарова :

Гневът е лош съветник. За жалост, не ми е чужд. Особено в младежките ми години. Тогава бях импулсивна и непредсказуема, възприемах бунтарството и през гнева като го отъждествявах с недоволство, непримиримост, съпротиви. С годините започнах да се боря с гнева и да осъзнавам, че все по-малко полза има от него. Започнах да опитвам да превръщам разрушителните му сили в съграждащи. Метаморфозите на гнева могат и да са градивни. От нас зависи. Не става дума за задържане и подтискане на това разяждащо чувство, а за надмогване, нещо като отскок от дъното, защото гневът е дъно. Има едно много важно условие за това преобразяване: прошката. Трябва да прощаваме на себе си и на другите. Прошката, а и покаянието въздигат духа ни. Спасяват.

Кореспондент :

< Без да те лаская, освен прекрасен артист, ти притежаваш уникалния характер да събираш и да осмисляш връзките между музиканти, публика, пространства. Носиш енергията да вдъхновяваш и мотивираш. Автор и водещ на Дезафинадо си, на Пловдив джаз фест, който заедно с всички поканени музиканти случвате в Пловдив. Какво те окрилява, за да си толкова хармонична и харизматична? >

Мирослава Кацарова :

Работата. Това е, което ми дава смисъл. И криле. Обичам работата си, а моите активности са разнообразни, привидно разнолики, изискват различни концентрации, което понякога усложнява нещата. И като се прибави към това вродения ми скептицизъм и критичност, се получават сложни ситуации за преодоляване. Но както се знае, щом ни е трудно се катерим нагоре. А като ни е лесно, се търкаляме нагоре. Тъй че опитвам се да съм вярна на идеалите си, на дръзките си мечти, на “високото било”. Накрая всички тези дейности се вливат в музиката.

Както казах, обичам да работя. И любовта дето влагам във всичко ме окрилява. Срещам чудни и вдъхновяващи хора, чувам музика, за която не съм подозирала, откривам в себе си сила и смелост да уча и развивам уменията си на пеещ човек, говоря и чета. Превръщам се в откривател. И докато е така, ще се чувствам дете. Спомням си Кольо Карамфилов, който казваше: “всички сме лапета”. И аз съм хлапе.

Кореспондент :

< Бог и интимността. Твоето осмисляне на тази връзка. Има ли граници чувството да се говори за еротичното пред Бог. Как трябва, според теб, да се споделя страстта и да сме в личностна цялост? >

Мирослава Кацарова :

Страстта за мен винаги е свързана с любовта и това ме прави безсрамна. В смисъл, че еросът се едини с филия и с агапи, за които по-рано говорех, и се осмисля в тях. Границите между тези три проявления на любовта изчезват и това е истинската пълнота: и на личността, и на битието, това, може би, е плерома. Всъщност, любовта е единственият ресурс, който като раздаваме, се множи. И това се съдържа в посланието, че Бог е любов.

Но ако ме питаш за моята лична интимност пред Бог, за монолозите, които водя пред него, за молитвите, покаянията и съкрушенията си – да, те са съкровени и несподелими.

Кореспондент :

< Представи си живота като чиста абстракция между долно До и горно До. Какво виждаш в невидимото? >

Мирослава Кацарова :

Рамката, която ми задаваш е огромна. В този регистър са всички познати мелодии, тъй че това са интонациите на целия живот. И светли и мрачни, минорни и мажорни, банално, но ако мелодията е красива се превръща във вечност. В същото време това е необятно абстрактно пространство на красиво и грозно, от теб зависи какво ще видиш, чуеш, изпееш, изсвириш… може да остане бездна, а може от нея да бликне светлина. Всичко е възможно.

Кореспондент :

< Суетата не като огледало, а като лагер, където летува самочувствието ни. Как суетата се грижи за нас? Кога и с какво ни вдъхновява за история. Как дефинираш суетата пред своята дъщеря? >

Мирослава Кацарова :

Аз съм естет. Обичам да живея в красивото. От най-дребния жест сутрин като чашите за кафе, сервиетите, покривката, цветовете на аксесоарите до малките разхвърляни в пространството бижута като порцеланови ябълки, стъкленици с гравирани похлупаци, сребърни врабчета, вази, свещници, възглавници, цветя – всичко това е тиха, дискретна суета, която гледам да е ненатрапчива, но не мога без нея. Като жена съм влюбена в обувките си, роклите и обеците. Имам разкази за и от всяка чанта, а парфюмите си имат своите малки и тайни истории. При едно от пътуванията си до Лондон един типичен кариран британец ме посвети в дълбокия свят на Miller Harris. Сега съм обречена на тези аромати, но понякога ги редувам с Aqua di Parma, а това е Италия за мен.

Дъщеря ми е красива като гръцка богиня и я уча на всичко, което знам за красотата на една жена. Едно от моите правила е да е смела. Повтарям й да се вглежда в себе си и отвън да прилича на това, което вижда отвътре. И също, да чете книги, защото всяка книга се запечатва в погледа, жеста, в походката. И в гласа.

Кореспондент :

< Може ли иронията да бъде любов и чисто езеро между обичащите се в един дом, семейство, професинален кръг? >

Мирослава Кацарова :

Иронията е многолика. Всичко е в дозата. Както майка ми ме е учила едно лекарство лекува само в определено количество, предозираш ли, се превръща в отрова. Същото е и за иронията и самоиронията. Здравословни са в отношенията, ако умееш да спазваш мярата им. Иначе нараняват. С всичко е така в човешките отношения и в отношението ти към самия теб. А любовта знае всичко.

Кореспондент :

< Всъщност ти коя си в очите на своя любим? Какво усещаш чрез него за себе си? >

Мирослава Кацарова :

Странно е, че до ден днешен понякога той ме идеализира. Вижда, може би, все същото непокорно, опърничаво и свободолюбиво момиче, жадно за нови пространства и преживявания. А аз с времето все по-сдържана и овладяна си мисля, че ставам. Това понякога му харесва, а понякога ме предизвиква за нови приключения. Той е мечтател и действа с огромен размах, умее мъдро да рискува, ако изобщо подобно противоречие е възможно, и ми внушава сигурност, закрила. Винаги ме вижда красива, може би не винаги съм добра, понеже понякога говоря разпалено като италианка. Обича ме дори, когато ужасно съм го ядосала. Сутрин винаги ме целува. Мисля, че ме мисли за умна, но пък има моменти, когато ме мисли и за беззащитно дете и заедно с това за инфантилна, надявам се, очарователно инфантилна. Знае, че съм силна и аз ставам още по-силна като го виждам в очите му. Понася ме с отнесените ми редки и тихи депресии, и с всичките ми луди хрумвания. Мислех, че се смея силно и невъздържано, а той точно това харесвал. Такива неща.

Мирослава Кацарова / един разговор / Кореспондент 

Кореспондент / Антония Кесерджиева Artspace Luna

една среща с Бояна Джикова

за [Арт Старт]_ кураторски проект на

Гьоте-институт България и Credo Bonum

фотографии: Илиян Ружин

въпроси от Антония Кесерджиева_Кореспонднет

май 2021

____

любопитство и очакване задържат погледа на Кореспондент за 5-та поредна година при инициативата на Credo Bonum галерия, реализирана в партньорство с Гьоте-институт България и с подкрепата на Столична програма ‘Култура’.

Арт Старт представя автори под 35-годишна възраст, забелязани от кураторите на проекта като интересни, с иновативно присъствие и достойни да будят любопитството и желанието на публиката да ги следва, анализира и обсъжда.

„Скок в празното“ (Leap into the void) по името на знаковата фотография на Ив Клайн от 1960 г. се превръща в слоган на тазгодишната експозиция, курирана от Весела Ножарова и Бояна Джикова.

до този момент, ‘Арт старт’ се представя в пространствата на Credo Bonum и Гьоте-институт. тази година проектът е обогатен с ‘Art Start Editions’_изложба в галерия КО-ОП, която кани млади автори, представени в предходни издания на Арт Старт, предлагащи за откупка свои тиражни творби (мултипъли).

в Арт Старт_са поканени художниците: Били Матеева / Боряна Русенова / Вера Хаджийска / Владимира Вълкова / Денислав Големанов / Жанина Маринова / Катерина Димитрова / Кая Ценкуловска / Любен Малчев / Марина Генова / Мая Венкова / Сияна Шишкова / София Димова / Цветелина Иванова.
Credo Bonum и Гьоте-институт България:

11 май – 4 юни, 2021
2021: „Скок в празното“ (Leap into the void)
Куратори: Весела Ножарова и Бояна Джикова

‘ Левитацията между небето и земята, играта с реалността, замръзването в едно напълно нестабилно място се превръщат в отправна точка за коментар на ситуацията на несигурност на младите художници и в света като цяло в последната година, но и на необходимостта от дързост и смелост за един такъв скок в празното и неизвестното.’

Скок в празното // Leap into the void

Кореспондент:

_как едно физическо пространство изгражда връзка между артистите, техните творби и с какво визията на куратора повлиява процесите на възприятие и обмен ?

• 

• 

• 

• 

Бояна Джикова:

_Изложбата Арт Старт се разгръща в галерия Кредо Бонум и Гьоте Институт (с куратори Весела Ножарова и Бояна Джикова), като и двете имат до някаква степен характеристиките на белия куб – незасенчено, бяло, чисто, изкуствено – пространството е посветено на „технологията на естетиката“. В рамките на групова изложба, обаче, творбите трябва да съжителстват, без да превземат вниманието една от друга. И докато Арт Старт е проект, който има за цел да представи творчеството на отделни автори, то обединяващата ги тема все пак изгражда наратив – именно този наратив създава кураторът.

• 

• 

• 

Кураторът насочва (при нужда) артиста, но не интерферира върху интегритета на художествената творба, впоследствие се грижи (думата произтича от латинското cura – грижа) за това произведението да комуникира най-добре с пространството, а оттам и с публиката.

Кореспондент:

_Кореспондент се интересува от артистите_отвъд уменията да рисуват и скулптират_опишете ни, някои свои наблюдения върху творческите подходи, застъпени в авторски решения и интерпретиращи темата по свой начин!

Бояна Джикова:

_Тази година наблюдаваме следването на една глобална тенденция в съвременното изкуство, а именно завръщането към текстила: донякъде като идейно противопоставяне на все по-голямата популярност на дигиталните медии, заради освобождването от псхихологическото разграничение между приложните и изящните изкуства или пък тактилната близост, която тази медия носи.

• 

• 

• 

• 

Разбира се, не липсват и видео инсталации, като творбата “Between two fences” на Марина Генова, с елементи на сценографията и визуалните изкуства. Вера Хаджийска пък ни представя видео, което се занимава с темата за насилствената промяна на имената на българските турци, в комбинация със снимки от документи от Смолянския държавен архив.

• 

• 

• 

Всъщност, съчетаването на различни медии и реализирането на интердисциплинарни проекти е още един подход, който ще наблюдаваме в бъдеще.

• 

• 

• 

• 

В последното издание на Арт Старт темата на изложбата беше “Скок в празното” по едноименната творба на Ив Клайн. За художниците това неизвестно мина през темите за времето, в неговата ос минало-настояще-бъдеще, но и в неговата разтегливост и относителност, бездна, в която лесно можем да изпаднем; аз-а и тялото, което обитаваме, като необятно пространство на изследване, гранично по своята природа; както и въпроса за креативността и ролята на артиста в съвременния контекст.

В изложбата представяме обекти, зин, живопис, фотография, инсталация, видео.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Кореспондент:

_младостта като гледна точка_кое е онова, което я отличава от всяко друго присъствие? какъв е обликът на младия артист днес, според вас?

Бояна Джикова:

_Младият артист в България е част от едно поколение, необременено (или поне не пряко) от политическата ситуация до ‘89 година. Това неминуемо води до една по-голяма творческа свобода, както в авторските търсения, така и в похватите, които художниците използват, за да изградят своя свят. Младият артист не се притеснява от грешка и не се стреми непременно към институционално одобрение.

• 

Той е любопитен, експериментира с медиите и често сменя изразните си  средства. Пътувал е и има достъп до информация. Чувствителен е към турболентностите на настоящето, социалните и политически казуси, с които се сблъскаме като общество, но сам избира дали да ги засяга като тематика или не, както и каузите, за които да се бори.

• 

Именно състоянието на свобода, скок в неизвестното с всичките му възможности, за мен дефинира до най-голяма степен реалността на младите художници.

• 

• 

• 

Кореспондент:

_как бихте описала общия дух в пространството, където е разположена експозицията?

Бояна Джикова:

_Aрт Старт традиционно се развива в две изложбени помещения – галерия Кредо Бонум и Гьоте Институт, като тази година в галерия КО-ОП бяха представени и пет автори от минали години, които работят с мултипъли.

Темата на изложбата, “Скок в празното”,  беше интерпретирана от художниците лично и независимо. Някои от тях се насочиха в социална, почти политическа посока, което зададе едно усещане за сериозност, създавайки поле за рефлексия върху казусите на настоящето, миналото, но и ролята на артиста в “предаването” на тези проблематики на публиката. Други подходиха към темата по-интровертно, занимавайки се с персонални, психологически или пък екзистенциални въпроси… Това пък привнесе една лекота, освобождаване на мисълта към по-абстрактни теми.

Разнообразните авторски интерпретации ни представят различни по натовареност сюжети, позволявайки на публиката да сама да изживее спектъра от емоции, които този скок в празното би предизвикал. Така, творбите в изданието на Арт Старт 2021, с тяхната идейна зареденост, сякаш сами левитират в един свой космос на въображение – някои остават с тежест на земята, а други въздушно се издигат.

Кореспондент благодари на Бояна Джикова за срещата и отговорите, чрез които поставихме фокус върху анализа на пространствата през мисленето на новия човек! неговата вътрешна пространствена динамика в състояние_ скок в празното.

Бояна Джикова_

родена през 1996г в София. има образование по право (СУ „Св. Климент Охридски“) и история на изкуството (НХА). има публикации на сайта на Международния портал на неправителствените огранизации в България по теми за човешките права, била е авторка и за Artnewscafe Bulletin – дигитална платформа за съвременно изкуство. от началото на 2016 до 2019 г. е част от екипа на Галерия 2.0 в София, пространство за градско изкуство и събития. през 2020-2021 г. работи в галерията за съвременно изкуство в старата водна кула в Лозенец, ‘ +359 ‘, както и за София Хартиен Арт Фестивал.

май 2021

Кореспондент

Artspace Luna / Антония Кесерджиева

един разговор с Антония Георгиева

за [КУХНЯ]_ съвременен танцов театър

фотографии_Борис Урумов

видео_Антония Георгиева за Кореспондент

въпроси от Антония Кесерджиева_Кореспондент

май 2021

кухнята е покана за среща, в която всичко е форма на движение_ градуси, цветове, аромати / идеи на поднасяне, прием и начини / емоции, усещания_изпълващи човешките възприятия.

още заглавието ни подсеща за внимание_

внимание към среда / субект_обект / процеси /

КУХНЯ [ съвременен танцов спектакъл ] очертава нов тип изживяване не само заради избора на необикновена среда_сцена / пространствата на професионалната Академия за кулинарни изкуства_HRC Culinary Academy / като истинска лаборатория за експерименти, известна с авторитетното си влияние в цяла Европа /, но и заради доверието към темата_

любопитен вътрешен прочит на детайлите, които остават скрити по време на едно кулинарно приготвяне_изявено чрез човешките чувства и емоции.

какво е к у х н я т а >

езикът на частното към общото или характерът, който измерва човешката природа на г р а д у с_

взаимодействащите си градивни съставки и лични емоции, изграждат [Кухня] като паралелно място, разказващо светове_

това е фокусът в разговора с Антония Георгиева_режисьор на КУХНЯ, която съвместно с хореографа Коста Каракашян, в партньорство с професионалния сладкар Александър Цеков, изграждат и реализират спектакъла, който събуди интереса на Кореспондент.

Кореспондент:

_животът и кухнята / думите и движенията. как разпознавате тяхната пресечност и в този смисъл _ какъв е вкусът на виното в танцовия спектакъл Кухня, Антония?

Антония Георгиева:

„In vino veritas“ твърди познатата латинска сентенция. Или с други думи истината може би бихме могли да открием на дъното на чаша вино, а истината за живота е, че той е движение. Емоциите, които изпитваме, призванията, които си избираме, чертата, която всеки от нас оставя върху света, говорят за движението, което всеки предизвиква. Липсата на живот е пълното затишие – апатията и смъртта. По принципа на причина и следствие, според физичните закони, а и дори според повечето религиозни и духовни учения, всяко действие дава своето отражение по един или друг начин. Тази взаимосвързаност дефинира човешкото битие и придава смисъл на това, което правим.

В този ред на мисли вкусовите качества в спектакъла са комплексни, както със сладки така и с по-горчиви нотки на моменти. Това бе отразено и в хореографския подход към създаването на спектакъла. Най-общо казано арката на движението върви от почти роботизиран контрол към пълна творческа свобода и екипност. Насечени движения в първият сегмент от спектакъла демонстрират ефикасността в професионалната кухня. Впоследствие преминаваме през преломни моменти на себеизразяване, когато историята на всеки персонаж се разгръща и така накрая се завръщаме „преродени“ към началото, където с нова перспектива можем да постигнем пълна творческа свобода, илюстрирана чрез фрийстайл импровизации, които резонират в общ синхрон.

• 

• 

• 

Кореспондент:

_разбираме от вас, че реализираният през февруари спектакъл Кухня, събира идейните проекции на всеки от участниците. как бихте коментирала преодоляването на някои различия / вероятно е имало и такива /, как танцът предлага адаптация в духа на близостта? 

Антония Георгиева:

Важно е да отбележим, че колаборативният дух на спектакъла бе налице от самото начало на процеса ни. Заедно с хореографа и ко-режисьор на спектакъла Коста Каракашян работихме с феноменално гъвкави и креативни изпълнители – Искра Даскалова, Крис Методиев, Яница Станкева и Алекс Тальокова – които се впуснаха в това приключение с нас без никакви колебания. Различията всъщност бих казала, че се превърнаха в скрит коз за спектакъла, тъй като те позволяват на всеки да изпъкне и да разкрие своята индивидуалност пред публиката. Това бе и една от водещите идеи зад концепцията – да покажем човешкото зад добре смазаната машина, която несъмнено трябва да е всеки един екип в професионалната кухня. Въпреки различията в кухнята, а и в изпълнението постигаме синхрон. Така индивидуалностите изпъкват насред общата композиция. Основно отражение на този подход намерихме в кулинарния елемент от спектакъла, в който накрая на представлението поднасяме уникален десерт на публиката, изготвен от майстор сладкаря и творчески директор на ресторант „Космос“ Александър Цеков, който се въплъщава и в една от основните роли. Десертът и композиран от 5 елемента с различен вкусов профил, които представляват индивидуалността на всеки от персонажите в спектакъла, но заедно са съчетани във вкусов синхрон. Идеята за това се роди в следствие на близостта, която се изгради сред ансамбъла в следствие на съвместната ни работа. 

Кореспондент:

_какво разказва кухнята за света, в който живеем?

Антония Георгиева:

Кухнята е един микрокозъм на света, който ни заобикаля. Тя ежедневно е изпълнена със същите структури, премеждия, напрежения и победи, с който се сблъскваме и в житейски план. Можем да гледаме на кухнята като екземпляр на човешките взаимоотношения.

Колкото и перфекционизъм да съществува в тази професия, в момента, в който забравим за човешкото сред нас, екипността започва да се срива. Така е и в света, в който живеем. Твърде често прекомерната амбиция и личните интереси на индивидуално ниво стават пречка пред колективния успех и развитие.

Рецептата за успех според спектакъла е превъзмогването на егото и създаването на екип, в който всеки може да блесне и да се изрази креативно без това е да е за сметка на общото. 

Кореспондент:

_представете си, че сте поканила приятели на омлет с лук и гъби, но сте забравила да купите яйца. По какъв начин страстта и въображението домислят този танц / сценарий? 

• 

• 

Антония Георгиева:

Понякога и най-старателно следваната рецепта се нуждае от доза импровизация. Тя е един израз на страстта и въображението, които са уникални за човешката природа качества. Импровизацията е онзи неподправим елемент, онова je ne said quoi, чрез което можем да постигнем нивото на „умами“ вкусовете в творчески смисъл.

Кореспондент:

_възможно ли е чрез храната и представата ни за нея да бъдат поставени важни екзистенциални въпроси и по какъв начин това е застъпено в територията на Кухня? 

Антония Георгиева:

Кулинарията изисква талант и креативност също като всяка друга творческа среда. За мен като режисьор и драматург концепцията на едно представление често е водещото нещо преди дори да знам под каква форма и с какви похвати ще се реализира даден спектакъл. Това, което осмисля творческия процес, е разнищването на даден екзистенциален въпрос. Невинаги се намират отговори от другата страна, но самият процес на търсене ни обогатява.

В процеса на създаване на „Кухня“ говорихме много за храната като себеизразяване и въплъщение на същността и енергията на готвача, който я създава. Това задава контекста на екзистенциалния въпрос в центъра на спектакъла: как се отразява това на творчеството, когато индивидът е в разрив с колектива.

• 

• 

• 

Кореспондент:

_кухнята в дома и площадът в града_дали през идеята на спектакъла можем да ги определим като инструменти на общото? 

Антония Георгиева:

Да, със сигурност можем да я определим като познатото място, което ни събира отново заедно в центъра на дома. Голяма част от културните ни възприятия и начинът, по-който се свързваме един с друг в социума са свързани с храната. В този смисъл тя е израз на колективността, която е необходима за създаването на добре приготвената храна в професионалната кухня, но бих добавила, че кухнята освен на общото е също инструмент на творческия подем, на себеизразяването, на спонтанността и импровизацията.

Кореспондент:

_разкажете ни за свободата в този танцов спектакъл_за участниците, за неща, които публиката не знае, стимулирайте идеята ни за нова среща с постановката Кухня, издавайки някоя от рецептите в нея! 

• 

• 

• 

Антония Георгиева:

Свободата в този спектакъл както за изпълнителите, така и за публиката, се крие в иновативния формат и локация, които сме подбрали. Изпълнението се помещава в едно нетрадиционно сценично пространство. Трансформирахме кулинарна академия HRC, които са наши партньори в реализирането на проекта, в своеобразна сцена за спектакъла.

От ресторанта, през различните кухни и малките складови пространства, публиката има директен досег със света на професионалната кухня. Този тип „имърсив“ представления са относително ново явление за българската театрална сцена и публиката все още не е привикнала с огромната свобода, с която разполага в такъв формат, но това, което забелязахме у някои, бе огромното желание да се впуснат в това ново приключение за сетивата.

Както споменах, кулминацията на спектакъла е десерт, изготвен специално за това представление, който съчетава неочаквани вкусове и текстури като израз на баланса между индивидуалното и колективното. Не мога да напълно да издам тайните на шеф Цеков, но вкусовата експлозия определено си заслужава и се надяваме, че публиката ще има възможност да я изпита отново съвсем скоро!

Кореспондент:

_Кореспондент съзнателно обръща внимание и на минали събития, тъй като се интересува от ефекта на ‘мариноването’, отложеното удоволствие. в този смисъл как можем да прочетем и разкажем Кухня през умовете на публиката? какъв ефект произведе и доколко Кухня свързва различни нагласи, различни вкусове, а и родее ли се с други ваши проекти / възможно ли е такъв спектакъл да изгради общност, така както кухнята в един дом събира семейството в една точка? как бихте отговорила, след като вече сте имала възможност да срещнете емоцията на зрителя? 

Антония Георгиева:

Винаги сме мислили за „Кухня“ като първия от редица подобни проекти, които излизат от рамките на традиционното сценично пространство, за да дадат на публиката един по-директен контакт, емоция и изживяване. Представленията през февруари бяха един първи контакт с авантюристично настроената публика, която искаме да привлечем с подобни проекти.

Те са съществена част от спектакъла и тяхното преживяване е в центъра на това, което създаваме заедно. Танцът има особената способност да съществува на ръба на конкретната дефиниция, която езика ни дава, и така танцът резонира еднакво силно индивидуални интерпретации и различни нагласи и прочити. Жанрът на имърсив представленията безспорно има потенциал тепърва да се развива и разраства в българското културно пространство поради интерес към подобни събития и изживявания, в чиито свят публиката да може да се потопи и да вземе участие. На финала на спектакъла всеки има възможност да напише нещо като обратна връзка за изживяването и беше наистина интересно да видим първичния отзив на голяма част от публиката. Смятам, че интимният формат на проекта несъмнено предразположи публиката ни към едно наистина силно споделено преживяване.

Кореспондент:

_какво мислите за партньорството в наши дни и как Covid – 19 влияе на духа на танца като игра между телата, тяхната енергия? 

• 

• 

• 

Антония Георгиева:

Това, което наблюдавам вследствие на изминалата година на всеобща изолация, е силен тласък в противоположната посока. Също като едно махало, импулсът да сме отново заедно, да резонираме с енергията на другите, да сме сплотени е изцяло налице. Има особен глад за подобни споделени преживявания, които са ни липсвали през последната година. „Кухня“ дава това на публиката именно това чрез визуално, аудио и вкусово пътешествие през отраженията на човешката дух и творческата светлина, която танцува във всеки от нас.

____

Кухня_ се реализира в началото на 2021_

20 – 21 февруари, 2021 г. от 18:30 ч. / 19:45 ч. /21:00 ч. HRC Culinary Academy / бул. „Цар Борис III“ 59

танцьори / артисти_

Александра Тальокова Искра Даскалова Кръстьо Методиев Яница Станкева

режисьор_

Антония Георгиева

хореограф_

Коста Каракашян

музика_

Георги Атанасов

кулинарна среда_

Александър Цеков

локация_

HRC Culinary Academy

____

в процеса на интересния ни разговор с Антония Георгиева, екип на Кореспондент научава за потвърдената повторна реализация на КУХНЯ и с радост споделяме за своята публика датите за вълнуващото събитие – повторното представяне на проекта ще се състои на 5-ти и 6-ти юни / 2021, отново в кулинарна академия HRC / повече информация скоро ще бъде споделена в социалните мрежи на Studio Karakashyan.

Кореспондент благодари на Антония Георгиева за всички предоставени материали, за пълноценния и топъл разговор, в който взаимно усетихме доверие и добра срещата!

Кореспондент / един разговор_ на Антония Кесерджиева с Антония Георгиева

май 2021

Кореспондент

Artspace Luna

От онези спасителни погледи, в които четеш очакване и смирение. Дискретно присяда в структурното /

малинов цвят_гривна в бетон.

Движенията през септември са метод на организма в разпознаващ режим – отлитане на юг,
а някои срещи с хора ме приближават до образ на тиха къща с отразен двор.

“ Баща ми е фотограф и от дете избягвам обектива, въпреки че непрекъснато боравя с текстове и много фотографии. „

Да, но разговорът с нея носи усещане за здрав и нов смисъл, затова я помолих да фотографирам някои настроения в движението му.

А н а Й о в а н о в и ч е редактор и фото редактор в списанията L’europeo, Amica, Max, Abitare и Bravacasa.

Нейното детството минава в Белград, а по-сериозната част от живота – в София. Част от екипа на предаването “НеПознатите” на Георги Тошев, където работи като редактор ( документалните филми за Марина Абрамович, Емир Кустурица, Борис Христов и др.). Тя е редактор на книгите на Георги Тошев – “Личен разговор. Бележки от един живот/ Наум Шопов”, “Катя Паскалева. Жените в мен”, “Стефан Данаилов. Романът на моя живот”, “Кирил Варийски. Уморих се” ,“Абба. Любов, триумф, раздели” и др.

Чувството за пространство я води в < Луна > , а аз забелязвам върху картата за идентификация абревиатурата DOCK / Международен фестивал на документалния исторически филм. Разбирам, че е един от организаторите на фестивала, за който вече знаех и програмата.

Ана Йованович_

нейният свят / онова чувство за бял дом, в който ти се иска да подредиш любимите си неща.

Благодаря за пълноценната среща и искрения ни разговор, Ана!

______________

Кореспондент :

< Твоята среща с лидер – визионер? Опиши ни го! >

Ана Йованович :

– Харесвам хора, които правят интересни неща зад кадър и оставят “свършеното” да говори за тях. Дразни ме излизшният егоцентричен шум. Сещам се за различни герои с “бекстейдж начин на мислене”. Фабиан Дитрих гледа на живота като на забавен анекдот. Такъв е Фабиан Дитрих. Той кръстосва света и движи консултантския си бизнес от удобната седалка на добрия си приятел – Land Rover Defender. Работи в движение и сценографията постоянно се променя, а последното е много ценно, когато търсим различни гледни точки в живота. Харесва ми вярата му в “серендипити”, моменти в които щастието идва без много да го търсим. Влива се в “потока”, не обръща внимание на времето и пространството, а 100% се отдава на момента. Преди няколко месеца интервюирах Иван Бръкляч, мениджър на проекта Mokrin House, място за споделена работа и живеене. Той успява да създаде глобално село в сръбско селско имение от 1925 г. Светът получава друго измерение, когато разберем, че е време да напуснем градските си кошери и да заживеем в положителна изолация. Имението е голямо, едни движат сделки за милиони под големия кестен в двора, а други разпускат преди да продължат с проектите си. Разбираш, че тук си временно, изчезва чувството ти за притежание и забелязваш колко малко неща са ти необходими.

Кореспондент :

< Личната ти победа, която те прави по-близка до онова, което желаеш? >

Ана Йованович :

– Нямам колекция от лични победи, а от малки истории с които съм преодолявала различни препятствия. Бяха ми необходими години, за да разбера, че мога да победя добре въоръжената агресия у някои хора. С нея се сблъсквах в ежедневието и прилагах “комбинирани оръжия” – мълчание с презрение, безразличие с няколко грама любов…

Кореспондент :

< Филмите, в които душата ти е жива? >

Ана Йованович :

– Последните две години се запалих по добрите сериали. Динамиката е толкова завладяваща, че в момента водят люта битка с класическите филмови продукции. Интересно ми е как сценаристите успяват да приковат вниманието и да те накарат да броиш часовете до следващия епизод. Горещо препоръчвам The Leftovers на сценаристите Том Перота и Деймън Линделоф. Сюжетът е с библейски мащаби. Сковаващата история е един от най-големите кошмари на човечеството – изчезване на любимите ви хора. Без предупреждение, без обяснение…Как продължава животът на “останалото човечество” след голямото “отпътуване”? Епизодите предлагат безброй болезнени и мистични отговори на този въпрос.

Кореспондент :

< Какво вижда вратата, когато преминаваш през нея, на отиване и връщане? >

Ана Йованович :

– Не я приемам като наблюдател, а като параван между два свята. Понякога се чувствам добре от едната страна, а понякога ми е по-комфортно от другата.

Кореспондент :

< Киното среща публиката с разказ, документалността – освен с него и с времето като действащ персонаж. С какво са ценни тези филми за зрителите? Какъв по – различен вкус носят? >

Ана Йованович :

– Искрено се надявам сериозната документалистика с историческа тематика да навлезе в образователната система. Тя може да даде много повече отговори на случващото се в момента, отколкото стандартните клиширани учебници.

Кореспондент :

< Представи си, че редът и хаосът играят волейбол. мрежата се къса и се оказват в едно поле. Как ще ги примириш,? Доразкажи тази приказка… >

Ана Йованович :

– На моя личен терен хаосът и редът се допълват. Работата ме организира, а в личното пространство допускам големи дози креативен хаос. Бягам от наложените правила в подреждането на моите места – жилището, работното място…Страх ме е когато новото убива старото. Изпитвам лоши чувства към лайсфстайла, който се свежда до скъпата къща или луксозната дреха. Важното е да знаеш как да докоснеш високото и ниското, защото там се раждат неочакваните неща.

Кореспондент :

< Какво пожелаваш на съвременното изкуство, най-важното ти пожелание? >

Ана Йованович :

– За мен съвременното изкуство действа терапевтично и не бих искала да сменя ролята му в моя живот. Гледам на него като на едно цяло. Не го разбивам на парчета, за да разбера смисъла му. Приемам го с лична рецепта – усещам колко ми трябва и взимам необходимото.

Кореспондент :

< Какво означава за теб връзката – бизнес и култура? >

Ана Йованович :

– Брак по сметка, но в най-добрия смисъл на думата. Компромис, който води до помирение на две различни гледни точки, в името на планираното бъдеще. В момента чета книгата Eventful Cities на Грег Ричърдс и Роберт Палмър. Те разглеждат раждането на вълнуващи градове, изпълнени с културни събития, подпомогнати от различни бизнес посоки. А това е ключът към бъдещето на туризма, културата, бизнеса и др.

Кореспондент :

< Обичаш ли играта като преживяване. На какво би поиграла сега? >

Ана Йованович :

– На игра на дама в парка. Мил спомен от детството, изровен от торбата с игрите, които и “баба знае”. Какво ми е небходимо? Няколко цветни тебешира, камъчета, двор с малко асфалт и удобни обувки за скачане.

Ana Jovanovic / един разговор

октомври 2018

---

• [ всички изложби в една ] [ всички въпроси в един ]
• съвременното изкуство като река_
• обичта без съмнения_вродената истина за нещата_ Анелия Кузманова в [ откъси ]
• шанс за добрите уроци_споделени с Ваня Габровска
• светът_от игла до конец_ Красимира Кирова в [ откъси ]